Как създадох себе си наново с приложно изкуство, боя и един стар шкаф
Тази история може да бъде на всеки от нас. Този шкаф би могъл да е във всеки дом. И сме сигурни, че всички си имаме по един “стар шкаф”, който чака да бъде съживен в името на това да открием себе си. Споделяме с подпис “Анонимно” една прекрасна съвременна притча за спасението, което всъщност се крие вътре в нас.
Децата умеят и знаят много повече от нас възрастните. Сякаш се раждаме със знанието кои сме, за какво сме дошли на този свят, в хармония. С годините, нормите и гласовете на авторитетите около нас обаче бавно започваме да губим това знание и се откъсваме все повече от себе си и от природата си. Знанието притихва и избледнява с годините и накрая паметта ни изтрива спомена за него. Мисля си обаче, че ако имаме късмет в живота, все някога отново се връщаме към това чисто, ясно съзнание, с което сме дошли на този свят и прегръщаме детето, което сме били. И ако наистина имаме късмет – тръгваме си от този свят в изначалната си форма – светлина, която диша, обича и се радва.
Още от дете обичам да откривам света. Обичах и търсех времето, в което да съм сама, за да мога да откривам и да изследвам. Не се чувствах себе си на мястото си в училище, вкъщи или сред хора. Може би ще кажете, че просто съм била свито и интровертно дете. Аз си мисля, че станах интроверт именно защото усещах, че не се вписвам естествено там, където имаше принуда и изискване да се впиша. Никога не успявах да бъда достатъчно прецизна, достатъчно фокусирана, достатъчно конкурентна. Не бях достатъчна, защото винаги имах още въпроси, винаги се чудех как това, което трябва да направя, се вписва в света и в живота, имах много будно въображение. Всъщност, съзнанието ми винаги е било отворено за общуване, за споделяне, за съпреживяване, но всичко това не се вписваше в семейната и училищна норма, където беше приемано като излишен шум.
Първият път, в който усетих какво е призванието ми, бях на около 10 години. След дълги молби към майка ми – за пръв път отидох на урок по приложно изкуство. Връчиха ни един чувал с нарязани парцали, прежда, малко мъниста и пух и ни казаха „Деца, сега ще направим кукли“. Засиях! В следващите три часа бях изцяло и за пръв път напълно концентрирана и фокусирана в това, което правех! Ровех в парцалите, търсех най подходящия плат за тялото, прежда за косата и ми се струваше направо чудо как малко по малко в ръцете ми започва да се оформа лице, което може да погалиш, коса, която може да сплетеш и малка рокля от стара кухненска покривка с дантела от скъсана нощница. За пръв път в живота ми разбрах, че нещо ми се отдава, че го правя добре и че не се затруднявам в нищо. За пръв път в живота ми се чувствах като детето, което може и знае, и се чувства оценено. За пръв път през живота ми чаках с нетърпение да отида отново, защото там въображението ми беше прието и приветствано.
За пръв път в живота ми, по детски, стигнах до едно от най-важните заключения, което по-късно стана опорен камък и ориентир в живота ми – че дори когато си мислиш, че нямаш нищо и че няма как да промениш случващото се, всъщност имаш наличен ресурс, с който да създадеш нещо ново и хубаво от нищото, което да те радва. Защото истински необходимото го носиш в себе си.
Уви, след няколко посещения се наложи да прекъсна курса. Израснах в семейство със строги родители, в което всяко занимание, свързано с изкуство, беше заклеймявано като ненужно, непрактично и беше сигнал за опасност, че може би не тръгвам по добър път.
Затова трябваше да вляза в математическа паралелка. После трябваше да завърша икономика. После започнах да работя и да се развивам в корпоративна среда. В такава среда, да се занимаваш с изкуство често бива възприемано за смешно и ненужно. Всъщност, успях да се развия достатъчно добре, че да работя в компания на висока позиция, но се чувствах все по-зле и все по-нещастна там.
С годините, аз самата започнах да се чувствам смешна, непълноценна, глупава и ненужна. Започнах да се срамувам от себе си, да изпитвам силна тревожност сред хора. Никога не пасвах, никога не бях на мястото си, никога не бях сред „свои“ хора. Преминах през дългогодишна връзка с насилиник, която ме срина психически. Напуснах го. Но много преди това бях напуснала себе си.
Превърнах се в човек, който няма търпение да се прибере вкъщи, за да се скрие от света и хората, лягащ си в паника, че утре трябва отново да излезе от дома си и да изглежда привидно нормален и привидно функциониращ. Нямах приятели, нямах човек до себе си, нямах път, нямах надежда и изобщо не знаех защо е трябвало да ме има.
И така, докато един ден, търсейки си ново нощно шкафче, попаднах на една обява „Подарявам“!
На снимката се виждаше един тъжен, изхабен, стар, мръсен, никому ненужен дървен шкаф за обувки, който дори не се продаваше, а просто се подаряваше, за да бъде нацепен и изгорен в нечия печка в някое село, например. Не знам защо, но взех този шкаф и реших, че мога да направя от него нещо ново и хубаво и да си запълня времето.
След две седмици всеотдайно шкурене, грундиране, боядисване и рисуване без никакъв първоначален план как ще изглежда, но водена от желанието да е нещо свежо, морско и небрежно, моят стар изхабен шкаф грейна в лазурно. Публикувах обавя да го продам или подаря и за мое учудване – веднага се свързаха с мен хора, които го искаха!!! И още на следващата сутрин в 9.00 до дома ми дойде един интелигентен, добре изглеждащ господин, който го купи и после ми изпрати снимки на моя шкаф!, който гордо и акцентно стоеше в красивото му и артистично жилище.
И така започнах да се занимавам с приложно изкуство отново – правех лампи, пана, стенни часовници, текстилни кукли, продавах!, рисувах безвъзмездно картини за педиатрични отделения. Станах доброволец – ментор към арт ателие на хора с физически затруднения – учех ги, показвах им, вдъхвах им вяра и смелост, организирах първите им базари, на които да продават изработеното от тях. Те ме вдъхновиха, дори ме харесваха! И аз повярвах, че мога да бъда полезна на някой. Свързах се с организация, която работи с жени, преминали през домашно насилие и станах лектор и ментор на други жени, които преминават през насилствена връзка, през каквато преминах и аз.
И така – за няколко години, благодарение на моя Шкаф – намерих приятели, с които можех да бъда себе си. Започнах да се харесвам. Започнах да уча, да търся възможности, да казвам не, да избирам, да се грижа за себе си. Започнах да вярвам, че мога и че имам право да имам самочувствие, да бъда щастлива, дори и ако някой не ме харесва или не пасвам на неговия живот. За пръв път осъзнах какво означава да обичаш и да се грижиш за себе си. Изпитвах дори… себеуважение, че имам талант и умея да създавам нещо със същите тези ръце, които цял живот са били с изгризани нокти заради силната ми тревожност. Създадох се наново. Защото в стария шкаф, без да го осъзнавам, бях видяла себе си и не исках той да изчезне тъжен, изхабен и никому ненужен.
За мен, приложното изкуство в същността си е умението, инстинкта и желанието от подръчни материали да създадеш нещо красиво, полезно и да му вдъхнеш живот. Приложното изкуство за мен е нагласа и начин на мислене – да умееш да виждаш отвъд видимото с просто око, да умееш сам да си направиш крилата и да скочиш с тях, да умееш и с малкото да направиш нещо по-добро за себе си и другите. Приложното изкуство развива мисленето, въображението, сетивността и умението да живееш и да оцеляваш в трудни ситуации. Приложното изкуство превръща старите парчета плат в красива кукла за малко дете, което няма играчки; превръща преждата в топъл шал, който носи уют и топлина. Превръща страха и липсите в ресурс, с който да изградиш нещо ново и хубаво за себе си.
Затова се опитайте никога да не забравяте кои сте били, преди да ви кажат кои сте. Не забравяйте какво обичате да правите, защото това е вашата магическа сила, която ви пази и защитава. И не забравяйте, че носите светлина в себе си, която чака да бъде освободена. Защото душите са на този свят, за да бъдат светлината, която диша, обича и се радва. Останалото е мрак.
