Георги Господинов е част от цял отбор удивителни мъже, които и тази година инициират говорене и признаване на личната уязвимост с призив “Чуй гласа ми”. Някъде между представянето на новата си книга “Градинарят и смъртта” и приемане на френския Орден „Рицар на изкуствата и литературата“, писателят открива време и място за още един разговор – този за мъжкото психично здраве. Един майстор разказвач ще окуражи други мъже да пуснат историите си на свобода.
Освен с лицето си, Георги Господинов застава и с гласа си зад каузата за повече грижа към мъжката душа. При срещата си с него установихме, че говори както пише – меко, но с онази стихийност на водата, способна да променя кротко, но сигурно. Това, което ще чуете, докато гледате портрета му, чупи стигмата, че мъжете нямат слабости, камо ли, че не могат и не бива да говорят за тях. И с категоричното усещане, че именно това признание носи нова сила, достойна за уважение и подражание. От 1 до 18 ноември в ONE Gallery ще можете да преживеете всичко това със своя поглед и светоусещане.
Дотогава ви оставяме с кратки размисли за автентичността, слушането и разказването на истории, които Георги Господинов сподели за блога ни. Предаваме с благодарност и ви препоръчваме да чуете и видите него и другите мъже в “Чуй гласа ми” .
Портрет на Георги Господинов
Фотограф: Павел Червенков
Винаги ли Георги Господинов е бил толкова смел в разкриването на себе си?
“Сега, когато си гледам снимките отпреди, там много държа да изглеждам мрачно и строго. Защото такива са мъжете, които по филми са ни показвали. Ходех с едно борсалино, с един шлифер с вдигната яка, пушех с оня жест на пушещите от 60-те и 70-те. Това не е лошо само по себе си. Този филм е интересен, ако в един момент нещо се промени в този образ, нещо се начупи, нагъне и човек просто се покаже истински.”
А какви рискове крие уязвимостта?
“Има някаква защита в това, когато разкажеш историята си, личната си история. Защитата е такава, че ако отсреща стои нормален човек, а те все пак повечето са нормални, това, което му разказваш, може само да отключи неговата лична тъга или неговата лична уязвимост, за която е мълчал. Обикновено това се случва. Обикновено хората, които идват и след тази книга (“Градинарят и смъртта” – бел. ред.), или писмата, които получавам, са в тази посока: “Прочетох книгата и разбрах, че 10 години не съм искал да говоря за това, което е станало”. Или: “Страх ме е да прочета тази книга, а Вас как не Ви беше страх да я напишете”. Има го и това. То е непрекъсната игра със страховете и борба със страховете в крайна сметка.
И за мен слушането и разказването развиват такава чувствителност към другия. Когато спрем да разказваме, когато спрем да си говорим, тогава се калцираме, вкаменяваме се. Докато разказваме, сме още живи, топли, меки.”
Пълната история на Георги Господинов е част от фотоизложбата “Чуй гласа ми” с фотографии на Павел Червенков и звукова инсталация от Емилиян Гацов-Елби, която ще бъде в ONE Gallery на ул. “Дякон Игнатий” 1 между 1-ви и 18-и ноември. Прочетете повече в страницата на събитието.https://www.facebook.com/events/1056418032457961
