Импостър синдромът се превърна в нещо, което под път и над път чуваме. И подобно на бърнаута, не ни е страх да признаем, че го имаме. Затова потърсихме някой, който може да ни поведе в практиката и да ни помогне да се докоснем до това какво да правим, ако сме го “хванали”. И сложихме тази тема “на масата” по време на шестото издание на „Ателиета под знака на любовта“ – поредицата на EMPROVE, част от глобалната инициатива #ABUSEISNOTLOVE на YSL Beauty.

 

На 30 септември наш водач в света на самозванците беше Ралица Добрева, а целта ни беше не просто да говорим за импостър синдрома, а да го разпознаем в действие и да си тръгнем с конкретни инструменти за моментите, в които онова гласче отново се появи.

Гледната точка на психолога както винаги беше любопитно поднесена от  Валентина Димитрова, а Оля Минева беше модератор. С нас беше и Йорданка Кепеджиева – Дани, горда представителка на общността на #ЖенитеSurvivors, предприемачка и един от най-натуралните филантропи. Всяка година тя превръща дома си в малък ресторант за приятели, а приготвената храна – в начин да набира средства за добри каузи. Тя даде страхотен пример за това как с импостър синдром или въпреки него е успяла да доведе своя бизнес до успех. И ето през какви открития, откровения и нови знания преминахме заедно, разбира се и с активното участие на публиката.

Първо: това всъщност не е синдром

Нека започнем от името. Колкото и медицински да звучи „импостър синдром“, той не е диагноза. По-точно е да говорим за импостър феномен – преживяването, при което въпреки реалните доказателства за собствените ни способности и успехи продължаваме да се съмняваме дали действително ги заслужаваме.

Терминът се появява още през 1978 г., когато психоложките Полин Кланс и Сюзан Аймс описват феномена при група високопостигащи жени. Общото между тях е парадоксално: обективно са успешни, но трудно приемат успеха като доказателство за собствените си способности.

Почти половин век по-късно темата не само не е изчезнала, но и бива все по-разпознавана. Но откъде идва онова усещане, че всеки момент някой ще разбере, че всъщност не сме толкова добри, за колкото ни мислят?

Когато успехът се закачи за идентичността ни

„Селфът“ ни не съществува във вакуум, напомни Валентина. Той се изгражда в отношенията ни с другите, а сред първите и най-важните са тези с родителите ни. Ако детето системно получава най-много внимание, признание или близост именно когато постига нещо, постепенно може да започне да свързва успеха със собствената си стойност:

Колкото по-успешен съм, толкова по-значим съм.

Тогава грешката престава да бъде просто нещо, което сме направили. Провалът вече не е резултат от конкретно действие. Той започва да казва нещо за това кои сме.

Подобен модел може да се появи и при постоянно сравнение с другите или при идеализиране на детето. „Ти си можещият.“ „Ти си умната.“ „Ти винаги се справяш.“

Така в семейната система постепенно се оформя негласна роля. Позволено ти е да бъдеш знаещият, можещият, силният, човекът, който винаги е насреща. Но ако това е ролята ти, къде остава правото да бъдеш колебливият? Незнаещият? Този, който греши? Или просто човекът, който понякога има нужда от помощ?

„Скромността краси човека“

За Дани усещането, че не е достатъчно добра, дълго време изобщо не изглежда като нещо необичайно.

„Винаги го е имало това чувство на несигурност. Трябва малко по-скромни да бъдем. Скромността краси човека.“

Промяната идва с терапията и с едно важно разграничение: „Аз се чувствам по този начин, но аз не съм тази емоция.“. Импостърът не изчезва магически след това. Разликата е, че вече го разпознава. А когато се появи, може да избере какво да прави с него.

Един от инструментите ѝ е съвсем прост: да извади фактите от главата си и да ги сложи на хартия. Защото там понякога се вижда нещо, което вътрешният критик удобно пропуска: “Всъщност положението никак не е зле”. Има много неща, за които не се потупваме по рамото, въпреки че заслужаваме. А значение има и средата – хората, които могат да ни върнат към реалността, когато собствената ни преценка е станала твърде безмилостна.

Съмнението само по себе си не е враг

Никога да не се съмняваме в себе си не би било реалистична, нито непременно здравословна цел. Съмнението е част от психологическата зрялост. Въпросът е какво правим с него. Можем да подходим с любопитство: Какво не знам? Какво мога да науча? Какво мога да направя по-добре?

Проблемът идва, когато незнанието не поставя под въпрос конкретно наше умение, а започва да разклаща цялата ни идентичност. В такива моменти е добре да си припомняме този полезен check-in:

Това, което се случва в главата ми, факт ли е или мисъл, която в момента ми пречи?

Ами ако този глас дори не е наш?

Има и още един пласт, особено важен за нас в EMPROVE. Понякога самочувствието ни е било подкопавано отвън достатъчно дълго, за да започнем да чуваме чуждия глас като свой.

„Не можеш.“
„Не си достатъчно добра.“
„Кой ще те слуша?“
„Ще се изложиш.“

Когато сме чували подобни послания многократно – в семейството, във връзка, в работна среда – границата постепенно може да се размие. Затова понякога въпросът не е само „Вярно ли е това?“, а и:

„Това изобщо моят глас ли е?“

От какво се опитва да ме спаси моят импостър?

Това беше и едно от упражненията на ателието. Вместо да се опитваме просто да заглушим импостъра, Ралица предложи да станем любопитни към него.

Кога се появява? Какво ми казва? Какво усещам в тялото си? Как променя поведението ми? И най-вече – от какво се опитва да ме предпази?

Един от отговорите в залата беше: когато трябва да поискам помощ.

Вътрешният глас тогава казва: Не можеш да се справиш. Не си достатъчно добра. Губиш контрол.

Тялото отговаря с напрежение, главоболие, стегната челюст. Поведението? Отлагаш молбата за помощ, докато положението не стане много по-тежко.

Парадоксът е, че импостърът уж се опитва да те защити, като те кара да можеш всичко сама. Цената обаче може да бъде огромна – постоянно претоварване, свръхподготовка и в крайна сметка бърнаут.

„Защо някой изобщо ще слуша мен?“

Друга история от залата започна с нещо прекрасно – сбъдната мечта.

Покана за участие в подкаст. Първата реакция била огромна радост. Но колкото повече наближавал денят, толкова по-силен ставал другият глас:

Защо хората ще слушат точно мен? Ами ако не съм интересна? Ами ако се изложа?

Вълнението постепенно се превърнало в свръхподготовка, а тя – в паника. Два часа преди записа желанието било едно: да се откаже. Тогава съпругът ѝ предложил проста задача. Да напише една негативна мисъл, която има за себе си в този момент, и три позитивни. Негативната дошла веднага. Трите позитивни – много по-бавно и през сълзи. Накрая негативното листче отишло в кошчето. Трите останали пред нея по време на целия запис. И са запазени и до днес.

Е, да – една бележка няма силата магически да премахне страха. Но пък понякога ни трябва нещо конкретно, което да върне в полезрението ни фактите, които страхът временно е изтрил.

Мозъкът не ни е враг

В основата на много от тези реакции стои един мозък, който всъщност се опитва да си свърши работата – да ни пази. Когато възприемем нещо като заплаха, системите, свързани със стресовата реакция, могат да се активират още преди рационално да сме оценили ситуацията. Днес „хищникът“ рядко има зъби. Може да бъде сцена, важна среща, нов проект, критика, грешка или просто възможността някой да ни оцени.

Затова една от най-практичните задачи е да си дадем време, преди автоматично да последваме първата реакция. Да подишаме. Да се изправим. Да огледаме ситуацията. Да направим една малка следваща стъпка.

А ако наистина се изложа?

Този въпрос също се появи в залата. Лесно е да кажем „Какво е най-лошото, което може да стане?“, когато най-лошото не ни изглежда чак толкова страшно. Но какво става, ако отговорът е:

Ще се изложа. Ще разберат, че не съм достатъчно добра. Ще загубя авторитета си.

Тук Ралица предложи друга възможност – да пренапишем историята, която разказваме за случилото се.

Да, може нещо да не се получи. Можем да го превърнем в доказателство, че сме провал. Но можем да го превърнем и в: „Стана конфузна история. Научих нещо. След време вероятно дори ще я разказвам и ще ми е смешно.“

Събитието е едно и също. Историята, която изграждаме около него, не е.

Няколко неща, които можем да опитаме още днес

Увереността не се появява от днес за утре. Тя се упражнява.

• Можем да започнем от тялото – да се изправим, да стъпим стабилно, да дишаме спокойно и да не се свиваме физически в момента, в който ни се иска да изчезнем.
• Можем да упражняваме рефрейминг. Вместо „Утре ще се изложа, защото не съм добър презентатор“ – „Все още не съм толкова добър презентатор, колкото искам да бъда. Утре имам още една възможност да упражня това умение.“
• Можем да използваме и дистанцията на времето. Ако днес една грешка ни изглежда катастрофална, как ще изглежда след три месеца? А след година? Колко от грешките на другите отпреди година всъщност помним?
• Можем да си водим дневник на постиженията – не само на големите успехи, а на нещата, които сме направили добре и обикновено подминаваме.
• И можем съзнателно да излизаме от комфортната си зона на малки стъпки. Една днес. Още една утре. Не за да спрем да се страхуваме, а за да натрупаме доказателства, че можем да действаме и когато страхът е там.

Импостърът може да остане. Но не е нужно да шофира.

В крайна сметка целта не е непременно никога повече да не чуем досадния импостърски глас. А и психологическата зрялост не означава абсолютна увереност. Съмнението може да ни държи любопитни, да ни кара да учим, да проверяваме себе си, да се развиваме. Но вижте сами разликата между:

„Мога ли да направя това по-добре?“

и

„Достатъчно добра ли съм изобщо?“

Първият въпрос отваря пространство за развитие. Вторият поставя цялата ни стойност на изпит. Следващия път, когато импостърът се появи, може би няма нужда веднага да го гоним. Можем първо да го чуем.

Какво се опитваш да направиш за мен? От какво ме пазиш? Това, което ми казваш, факт ли е? И какво ще стане, ако този път не те послушам?

А после – една малка крачка напред. Дори с него.

 

Следващото ни Ателие под знака на любовта ще бъде на 21 октомври от 18:30 ч. в хотел Sense, когато ще говорим за секса и колко много подценяваме ефекта на табутата в живота си. Водещ в темата ще бъде Гинка Георгиева – психотерапевтка и сексоложка. Ако прочетеното в тази статия ви се е сторило полезно и любопитно – не пропускайте да бъдете с нас и на следващото ни събитие.