Когато дамите сами се свързват с нас, чувствата са изключително разнообразни. От радост, че имаме възможност да помогнем на някого, през тъга, а понякога и ярост заради това, през което е преминала жената, до надежда, че нейната история може да бъде аларма за пробуждане. Това е целта на #РаноБудна, a за това публикуваме и тази история. Лична, нелека, но поучителна. Благодарим от сърце на анонимната ѝ авторка* за това, че се осмели да ни изпрати думи, поели толкова болка, с една цел – превенция.
Често съм се чудила как стигнах дотук, как и защо ми се случи всичко това и как ме “изкриви” толкова много, че да не мога да позная себе си.
Отговорът е “Постепенно, без да усетя.” Продължи години, преди да си тръгна окончателно.
Първоначално беше влюбването – прекрасен, умен, възпитан, харизматичен мъж, когото всички харесваха.
Леко дистанциран и недостъпен, що се касае до обвързване. Когато реши да сме заедно, се почувствах победител – бях спечелила прекрасен мъж, бях доказала, че си заслужавам.wo
Може би това беше първата грешка, първата пукнатина… Любовта не е списък с изисквания, които трябва да покриваш.
Уверен, решителен, доминиращ – беше хубаво да си мисля, че имам такъв мъж до себе си – значи той ще може да се справи със всичко, да носи отговорност.
Като жена, която винаги се е стремяла да е независима, да има хубава професия, да може да се издържа сама, беше хубаво да си мисля, че имам сходен човек до себе си.
Първите знаци за мен бяха странните му избухвания – резки, спонтанни, неконтролируеми. Експлозивна ярост, несъответстваща на случилото се. Само пред мен. Пред хората беше лъчезарен и добър.
А после?
После преминаха в чупене, ритане, хвърляне на предмети. Първо ми беше неприятно и се опитвах да му обясня, че това са вредни реакции. После свикнах и ги приех. После мислех, че аз съм виновна той да се държи така. После започнах да мисля, че си ги заслужавам. През цялото това време той ставаше все по-дистанциран, все по-студен, реакциите все по-плашещи. Започнаха критиките към мен – шумна си, дразнеща си, пречиш ми, защо правиш това така, а не иначе… Душене, блъскане, удари, заплахи, гонене от вкъщи… Смазваща манипулация и критика. Смазваща неприязън и отвращение към мен вместо любов.
Тръгвах си няколко пъти – той ме връщаше. После беше мил. За кратко.
Резултатът?
Аз съм най-дългата му връзка. Резултатът след години търпение – сринато самочувствие, социална тревожност, панически атаки, тежка клинична депресия, която лекувам и досега. Самонараняване. Срам. Болна вина. Неспособност да се справя с каквото и да било. Страх… от всичко и всеки. Самоизолация. Агонизираща болка – че не съм успяла, че не заслужавам любов, усещане, че всичко е загубено. Аз, целият ми живот.
Защо стоях? Обичах го. За мен той беше всичко – цялата ми надежда за любов, семейство, дом, дете.
Изправих се. Продължих. Струваше ли си – не. Живея спокойно, работя, издържам се сама. Чувствам се добре. Имам време и възможност за хоби и за почивки. Вече поне мога да разпознавам вредното за мен. И да си тръгвам. Навреме. Дори и когато новият мъж в живота ми ми харесва (много).
*#ЖенитеSurvivors е отбор от силни жени, преминали през токсични връзки и счупили цикъла на насилие. Те са тук за теб. Не си сама. А ако и ти носиш подобен опит в себе си и искаш да подкрепиш други жени по пътя им към един по-светъл живот – пиши ни!
