“Историята на Ана не е красива, но трябва да бъде разказвана отново и отново. Трябва да бъде чута отново и отново. За да може Ана да си върне гласа. Да може да пее. Да гледа залеза и да пие ароматен чай. Да може да диша и да види отново своите мечти. За да може Ана да живее. Всяка от нас може да бъде Ана. Не съди. Изслушай. Помогни. Безплатно е, но има по-голямо значение от всичко, което може да се купи с пари.”

Автор: Naracott

Дълъг работен ден. Още куп работа вкъщи. Трябва да се ходи до магазина. Трябва да се сготви, да се изчисти, да се изпере… Но всичко това може да почака. Можем да сложим задълженията на “пауза“ и да изпием чаша ароматен чай на терасата, вперили замечтан поглед в есенния залез. Можем, нали? 

Замисляли ли сте се върху това колко от нас можем да отделим този половин или дори един час за себе си – за да си поемем дъх и да почувстваме мечтите си? Мечти, които сякаш седят ей там, сгушени в зеленото сърце на планината, чието туптене сякаш можем да чуем. Мечти, реещи се свободно в морските води и галещия полъх, напомнящ на безгрижните лета.

А ако ви кажа, че ароматният чай, гледането на залезите и тичането по плажа са лукс за мнозина? И не, не говоря за пари. Има много неща, които парите не могат да купят. Говоря за дишането. Светлината. Топлината. Усмивката. Блясъка. Живеца.     

Безброй жени не могат да „натиснат паузата“, колкото и да имат нужда от това. Не могат да мечтаят, защото реалността, в която са принудени да съществуват, не дава достатъчно пространство за дишане, камо ли за мечти. Те са прекалено далечни. За да ги видиш, трябва да намериш изхода от мрака. Мрак, който те познават безкрайно добре. Мрак, който с времето се е превърнал в част от тях, а реалността отвъд него – в непостижима химера.                                                                                                                         

Но говоренето с метафори не обрисува добре приказката, която се опитвам да ви разкажа. Като всяка приказка, тя си има герои – ще ги наречем Ана и Иван. Ана – свито момиче в средата на двайсетте, се опитваше да изгради своя живот. Докато учеше за медицинска сестра, работеше в кварталния магазин за обувки. Иван беше с около 6-7 години по-голям. Зареждаше плодове и зеленчуци в супермаркета и обичаше да се забавлява.       

С Ана се познаваха от деца, но бяха крайно различни – Ана предпочиташе тиха вечер вкъщи с книга в ръка, а Иван предпочиташе шумните компании. Ана имаше големи мечти и план за бъдещето, а Иван предпочиташе да живее ден за ден – тук и сега. Точно затова рязкото им сближаване изуми всички, дори тях самите. Никой не си беше представял нашите двама герои като приятели, та камо ли като двойка. Но ето, че точно това стана – Иван започна все по-често да идва в магазина, където работеше Ана. Носеше букет с цветя – любимите ѝ слънчогледи, а понякога фрапе или капучино. След края на смяната ѝ двамата се разхождаха дълго и безцелно – всичко, което имаше значение бе компанията на другия.                                                                                                                             

След няколко месеца Иван се появи в магазина щастлив и развълнуван – беше намерил квартира, в която да заживеят заедно. Наистина, намираше се доста далеч от квартала, в който бяха израснали и щеше да им се наложи да пътуват доста за работа, но пък изглеждаше чудесно и можеха да си я позволят. Ана разгледа снимките с усмивка, представяйки си уютните вечери, коледните украси и мириса на ванилови сладки в кухнята. Съгласи се – може би мечтите не идваха в последователността, в която си мислим…                                                                                                                                      

Не след дълго нашите двама герои се настаниха в новия си дом. Започвайки лека-полека да пренасят животите си в опит да съградят един общ, Ана помоли Иван да говори с хазяина за позволение да вземе със себе си котката Мира, с която беше израснала. Съвсем неочаквано, изражението на Иван се промени от неутрално към изпълнено с гняв :

– Ти мен попита ли ме първо? Каза ли ми за котката? Пита ли ме дали аз искам? Или хич не ти пука аз какво ще кажа??

Ана се стъписа. Това беше страна на Иван, която никога не бе виждала. Без изобщо да знае как да реагира, тя отстъпи назад и се извини плахо, а след това го попита какво мисли за това да имат котка. Иван отсече:

– Ами трябваше да ме питаш. Сега, защото изобщо не допусна, че може да имам нещо против, няма да вземем котката. Следващия път питай.

Ана замълча и се замисли дали взима правилното решение. Дали това е човекът, с когото би искала да живее. Все още не бяха пренесли всичко и не се бяха нанесли официално. Договорът за наем влизаше в сила след няколко дни. Имаше време да осмисли всичко това.                                                                                                                                               

На следващия ден, отивайки към работа, реши да напише на Иван съобщение, че иска да изчакат и цялото това местене ѝ се струва много прибързано след само няколко месеца излизане. Не получи отговор, но нямаше време да мисли върху това. Работата не можеше да чака.                                                                                                   

В края на смяната ѝ я посрещна Иван – с букет слънчогледи и подарък – колие, което беше харесала по време на една от разходките им, но нямаше идея, че и той е забелязал това.

– Съжалявам за вчера. Не знам какво ми стана. Прекалено бях уморен – цял ден работих и после носихме багаж… Не трябваше да си го изкарвам на теб. Извинявай.

Ана се усмихна, поласкана от милия жест и извинението. Може би наистина е бил кофти ден. Всеки има такива. Избухнал е. Какво толкова?                                                       

След края на смяната ѝ, двамата се отправиха да вземат котката заедно с още багаж. Изглеждаше сякаш в крайна сметка, всичко щеше да се подреди.                               

През следващата година сякаш „лошите дни“ на Иван се увеличаваха, а дългите разходки се бяха превърнали в спомен от минал живот. Букетите със слънчогледи се появяваха само след поредната закана на Ана да си тръгне – винаги придружени с романтичен жест и откровено извинение, в което Иван разкриваше част от себе си, за която половинката му не бе подозирала – строги родители, отсъстващ баща, прекалено много отговорности във време, в което не е бил готов да ги понесе. И всеки път, тя изслушваше търпеливо, убеждавайки се, че той не е лош човек, а животът му е бил такъв.                                                   

И така, нашата героиня посрещна рождения си ден със забодена накриво свещ в грозновато кексче, което сама бе опекла малко след десет вечерта. Пожела си следващата година да бъде нейната… Не, тяхната. Всичко да бъде наред и този период да отмине. Духна свещичката и си легна.                                                                                                     

Следваха месеци, в които наистина вярваше, че желанието ѝ се е сбъднало – летни вечери с общи приятели, пътувания с колата и надвикване с любими песни по радиото. Нейният човек беше пак себе си – този, в когото се бе влюбила. Гледаше го и се усмихваше, игнорирайки онова пробождащо чувство в крайчеца на подсъзнанието си, което бе убедено, че „приказката“ съвсем скоро ще свърши.                                                         

За съжаление, така и стана. Една вечер, Ана бе пуснала музика, припяваше, въртеше се из кухнята и готвеше мусака. Иван се прибра. Тя дори не го бе чула заради музиката, но след известно време го забеляза – с кръстосани ръце, подпрян на вратата. Спря музиката и го поздрави с добре дошъл.

– Какво готвиш? – попита той. Тя му отвърна, че прави мусака.

– Ето, поредното нещо, за което никой не ме пита. Нали това аз ще го ям? Какво ме гледаш? Не мога да имам претенции какво ще вечерям в дома си ли? Ако ме беше чула сутринта, щеше да знаеш, че искам риба. – развика се той, грабна ръкохватките и се запъти към фурната. Взе тавата, отвори терасата и я изхвърли. Ана замръзна. Сякаш нямаше контрол върху движенията на тялото и речта си.

– Какво има? Езика ли си глътна? Какво очакваше да стане? – подсмя се Иван, запътвайки се към нея. Мина отзад, хвана вързаната й на опашка коса и я събори на земята. След няколко ритника с кубинките, които още не беше събул, я заплю, наведе се и прошепна – Вече нищо няма да правиш, без да ме питаш. Боклук. За нищо не ставаш. Добре, че бях аз, иначе щеше стара мома да си останеш – цял живот при мама да живееш.

Ана се сви на топка и заплака. От безпомощност. От страх. От обич… Да, тя все още обичаше момчето, което я посрещаше с букет от слънчогледи след работа. Онзи, който знаеше всичко за нея – любимия ѝ цвят, филм, песен, книга… Онзи, на когото му пукаше.

– И сега да излезеш да ми купиш риба. Айде, тръгвай. Половин час имаш да отидеш и да се върнеш. Ако не, ще те намеря, те магазините тука не са много.                                                        

Ана не каза на никого за тази вечер… Нито за многото такива вечери след нея.

През следващите две години си бе тръгвала и се бе връщала повече пъти, отколкото можеше да преброи… И сама не разбираше защо. Може би от страх да не бъде сама? Може би страх от Иван? Може би все още го обичаше или поне тази негова версия, която обичаше нея?                                                                                                                                 

Бе станала професионалист в измислянето на оправдания – защо не може да излезе с приятелки, защо трябва да бърза за вкъщи след работа. И ей така, съвсем неусетно, момичето, което носеше само балсам за устни през зимата, се бе превърнало в почти професионален гримьор, за което дори получаваше комплименти от клиенти и познати:

– Ееее, Анче, как така изведнъж реши да почнеш да се гримираш? Аз от кога ти разправям… Ама нищо, де, тича ти – подмятаха колежките.

– Извинете, но гримът ви е страхотен! – казваха клиенти.

Ана просто се усмихваше и кимаше.

Една вечер, отмивайки грима, се втренчи в отражението си. Беше бледа, а синините    вече покриваха по-голямата част от тялото ѝ. Болките не ѝ позволяваха да заспи, както и да се върти. Лампата в банята светеше, но очите ѝ сякаш не отразяваха светлината. Бяха просто две дълбоки, тъмни езера, вперили поглед в собствената си бездна. Всеки дъх бе болезнен, а сълзите сякаш бяха свършили. Момичето с големите мечти лежеше с прекършени криле, неспособно да мисли за нищо друго, освен за болката във всяка една част от тялото си, и мрака, който ставаше все по-дълбок и плътен с всяка изминала минута.

Тогава Ана пое дълбоко дъх и тихо започна да събира вещи в малкото си сакче за пореден път. Но сега… Сега, сякаш бе различно, Нещо се бе пречупило. Дори самата тя не можеше да каже какво, но нещо бе различно. Този път нямаше да се върне. Облече жилетката си, обу се, взе сака и клетката с котката и тихо излезе. Беше след полунощ. Навън нямаше никого.                                                                                                                     

Ана побегна колкото бързо можеше, с последните сили на изстрадалото си тяло. Нямаше представа накъде отива, но знаеше, че трябва да е далеч и нямаше време за губене. Спря за момент. Къде изобщо беше тръгнала? Нямаше и пукната пара. Ако не я убиеше Иван, сигурно щеше да умре под някой мост. Игнорирайки тази мисъл, отново тръгна.

Докато вървеше, се досети за една случка от преди известно време – една клиентка, напълно непозната жена, която явно бе видяла нещо в нея… Нещото, което криеше с всички сили от околния свят, ѝ бе казала адреса си и, че, ако има нужда винаги може да отиде.

Как беше??? Как беше??? Да! Адресът беше в „Лагера“. Но това бе на километри от Ана, а тя нямаше пукната пара за такси или дори за автобуса. А пеша дори не знаеше пътя… Нищо! Трябваше да стигне. Щеше да намери начин.          

Лута се часове наред. Нарочно минаваше през парковете, където имаше такива, за да пие вода от чешмите. Към обяд едва ходеше, но не се беше отказала. И ето, че някак, в късния следобед, вече беше в „Лагера“. Сега само оставаше да намери блока и жената да ѝ отвори. С питане и още лутане, успя да го намери. Пое дълбоко дъх и започна да звъни на всички звъници поред.                                                                                                        

След като някой ѝ отвори и се качи до осмия етаж, оставаше само да намери апартамента. Отново звънене. Сърдити погледи. Мислеха я за клошарка, наркоманка, просякиня… Дори не я оставяха да си довърши изречението, а някои дори не отваряха вратата. Със сетни сили звънна на последната оставаща врата. Тя се отвори с леко прискърцване и отвътре излезе жена – едра, на средна възраст, увита в шал, с очила и прошарена коса, захваната с шнола. 

– Чудех се кога ще дойдеш. Чаках те. Влизай. – каза тя на Ана с мек глас. Апартаментът бе облян от медената слънчева светлина и се носеше аромат на мащерка.

Ана вдигна поглед, кимна и влезе.

– Тъкмо правя чай. Ще ти налея една чаша. Чакам те на терасата – рече жената и посочи терасата в края на широкия коридор. Ана направи няколко бавни крачки и тежко се стовари върху един от столовете на терасата.                                                                                

След малко, жената се появи с чая и още един шал, подобен на този, който носеше. Остави чашата на стъклената масичка, след което се наведе и обви тялото на Ана с шала. Седна на съседния стол, подаде ѝ чашата и се усмихна:

– Облегни се. Вдишай аромата на мащерка и нека погледаме залеза. Всичко ще бъде наред. – Ана усети как жената хваща ръката ѝ.

Двете гледаха залеза дълго време. А Ана… Ана вече можеше да диша.

Историята на Ана не е красива, но трябва да бъде разказвана отново и отново. Трябва да бъде чута отново и отново. За да може Ана да си върне гласа. Да може да пее. Да гледа залеза и да пие ароматен чай. Да може да диша и да види отново своите мечти.

За да може Ана да живее. Всяка от нас може да бъде Ана. Не съди. Изслушай. Помогни. Безплатно е, но има по-голямо значение от всичко, което може да се купи с пари.

Автор: Naracott