Кои са тези имагинерни “граници”, които си поставяме съвсем не на ужким? Откъде идват досадните вътрешни гласчета, които ни казват, че трябва да сме перфектни, да не разочароваме никого или да не грешим? И можем ли да променим отношенията си с тях?
Илюстратор: Лада Янкова за кампанията Limitless на EMPROVE
Тези въпроси изведохме в центъра на една супер любопитна среща от програмата EMPROVE Badge, посветена на самосаботирането и вътрешните ни лимити. Разговорът е част от LIMITLESS – кампанията на EMPROVE, с която пренасяме превенцията на токсичността още една стъпка назад: преди отношенията ни с другите, към отношенията със самите нас.
Хората пред публиката бяха момичетата от екипа на EMPROVE – Олга Минева, основателка, Валентина Димитрова, главна терапевтка и Нора Христова – оперативна директорка, но и горда част от #ЖенитеSurvivors – в компанията на Радослав Цветков, Senior Director Cyber Defence Center от Paysafe. Но с нас в стаята беше и темата за механизмите, които започват като начин да се предпазим, обаче остават и когато вече нямаме нужда от тях. Перфекционизмът, нуждата да се харесаме и да помагаме, страхът от грешки и онова особено умение на вътрешните ни саботьори да ни убедят, че техният глас всъщност е нашият собствен.
И макар срещата да беше част от EMPROVE Badge, темата съвсем не е само “работна”. Самосаботажът е едно от онези преживявания, които в различна форма всички добре познаваме – в работата, във връзките си, в родителството или просто в начина, по който разговаряме със себе си. Затова извадихме от разговора някои от най-важните въпроси, примери и идеи за хората тук, които обичат да провокират вътрешното си “АЗ” с подобни теми.
„Трябваше да се справиш по-добре.“
„Не разочаровай никого.“
„Ами ако сгрешиш?“
„По-добре не рискувай.“
„Само още малко и ще е перфектно.“
Познати ли са ви тези гласове?
Понякога звучат като наши собствени мисли. Толкова са естествени и автоматични, че трудно бихме ги разпознали като нещо отделно от себе си. Именно това е една от особеностите на вътрешните ни саботьори – те умеят много добре да ни убедят, че ние сме тях. Но откъде всъщност идват?
Самосаботирането не е черта на характера
Една от най-важните отправни точки в разговора беше именно тази: самосаботирането не е еднократен акт и не е дефект в характера. То е процес, чиито корени често се формират още в ранното детство.
И първоначалната му задача всъщност не е да ни пречи, а да ни защитава.
Според Валентина Димитрова върху тези механизми влияят няколко основни фактора.
Първият са посланията, които получаваме от родителите си. Като деца приемаме думите и реакциите на възрастните около нас почти като абсолютна истина. Заедно с грижата и добрите намерения можем да попием и техните страхове, тревоги и представи за света.
Вторият са собствените ни преживявания – например момент на силно засрамване, присмех или отхвърляне.
Третият е средата, в която растем: културните норми, стереотипите, сравнението с другите, очакванията за успех и представите за това какви „трябва“ да бъдем.
Така външните гласове постепенно могат да се превърнат във вътрешни.
Когато защитата започне да ни ограничава
Тъкмо тук се крие парадоксът.
Механизъм, който някога ни е помагал да се чувстваме по-сигурни, години по-късно може да започне да работи срещу нас.
Перфекционизмът например може да изглежда като стремеж към развитие и високи стандарти. Но има разлика между желанието да направим нещо добре и усещането, че никога не е достатъчно добро.
Когато приемането и свързването с другите започнат да зависят от това дали сме се справили безупречно, перфекционизмът може да се превърне в начин да управляваме тревожността си: „Ако не съм перфектен, няма да заслужа одобрение.“
Подобна двойственост има и в желанието да помагаме. Радослав Цветков сподели как неговият “Pleaser” – стремежът да бъде отзивчив, емпатичен и да влиза в обувките на другия – му е помагал да изгражда добри отношения с колегите си. Тази нагласа може да създава доверие и взаимност. Но същият механизъм има и друга страна.
В стремежа си да помагаме можем постепенно да започнем да пренебрегваме собствените си потребности. Можем дори да попаднем в ролята на човек, който непрекъснато „спасява“ другите – включително когато отсрещният човек няма нужда от спасяване.
В токсична връзка например трудното минало на партньора може да се превърне в причина да оправдаваме поведението му и да влагаме усилията си в това да го спасим, вместо да защитим себе си.
Това е и причината етикетите „добро“ и „лошо“ невинаги да ни помагат.
Както сподели Радослав Цветков, когато видиш саботьорите си подредени в списък, първата реакция може да е стряскаща: „Аз наистина ли съм такъв?“. След това обаче идва осъзнаването, че всяка наша черта може да има както положително, така и отрицателно проявление.
Малко невронаука: детекторът за дим в главата ни
Има причина тези реакции да се задействат толкова бързо. По време на разговора използвахме една много ясна аналогия – тази за детектора за дим.
Част от автоматичните ни реакции са свързани със системите в мозъка, които следят за потенциална опасност. Те могат да се активират още при намек за заплаха – включително социална: опасността да бъдем отхвърлени, засрамени или неприети.
Представете си, че вървите през трева и за части от секундата виждате нещо, което прилича на змия. Подскачате, преди да сте установили, че всъщност е маркуч. Не можем да изключим тази първа автоматична реакция. Но можем да се научим да разпознаваме какво се случва след нея.
Вътрешният критик рядко остава само вътрешен
Ако сме безкрайно критични към себе си, има вероятност постепенно да започнем да прилагаме същия стандарт и към хората около нас. Ако избягваме конфликтите на всяка цена, прекомерното търпение може в един момент да се превърне в крайна и непремерена реакция.
Ако вярваме, че любовта и приемането трябва да бъдат заслужени чрез справяне, грижа за всички останали или безгрешност, можем да внесем същата логика и във връзките си.
Живеем и възприемаме света през механизмите, които носим в себе си. Затова работата с тях не е само въпрос на лично благополучие, но и част от начина, по който изграждаме отношенията си.
Не да заглушим гласовете, а да променим отношенията си с тях
Може би най-важният извод от разговора беше, че целта не е да започнем поредната битка със себе си. Не е необходимо да „победим“ саботьорите си. По-важно е да ги разпознаем и да разберем откъде идват.
Кой е този глас?
Кога се появява?
От какво се опитва да ме предпази?
И служи ли ми още този начин на защита?
И още нещо важно – да изградим вътрешната увереност, че можем да се справим и без стария механизъм.
„Имам ресурса да се справя, без да съм перфектен.“
„Мога да понеса ситуация, в която някой не ме одобрява.“
„Мога да преживея грешка.“
„Мога да понеса дискомфорта и да се погрижа за себе си в него.“
Защото алтернативата не е живот без неприятни преживявания. Такива ще има. Свободата е в увереността, че можем да ги понесем.
И тук се връщаме към едно от най-ключовите наблюдения на Олга Минева по време на разговора:
“Саботьорите умеят много добре да ни накарат да вярваме, че ние сме тях. Когато се идентифицираме напълно с тези гласове, много по-трудно можем да видим друг начин.”
Промяната започва с малката дистанция между „аз съм такъв“ и „в мен се появява тази реакция“.
Илюстратор: Лада Янкова за кампанията Limitless на EMPROVE
А как да не предадем същите гласове нататък?
Този въпрос естествено се появи и по отношение на децата. Ако нашите вътрешни гласове отчасти са започнали като външни, как да не повторим същия модел?
Може би първата стъпка отново е осъзнаването. Да се запитаме кое е онова послание, което не искаме да предадем нататък. Да започнем да улавяме моментите, в които собствените ни страхове и саботьори се активират в родителството. И преди автоматично да дадем оценката си за случилото се, първо да попитаме детето за неговото преживяване.
Как се почувства?
Какво мислиш ти?
Какво би направил различно?
Никой не иска от нас да сме “безгрешни родители” – това е практически невъзможно. Всъщност стремежът към това би бил чудесен пример за същия капан. Но може да оставим място между автоматичната реакция и това, което избираме да направим с нея.
Имаме избор
Самосаботиращите механизми обичат категоричността.
„Такъв съм.“
„Аз просто не мога.“
„Трябва да стане по този начин.“
„Нямам избор.“
Изненада – имаме! Невинаги можем да изберем първата мисъл, която ще се появи. Не можем да контролираме всяка автоматична реакция или да изтрием преживяванията, които са ни оформили. Можем обаче да се научим да ги забелязваме. И постепенно да си позволим мисълта, че нещо, което дълго време е работило за нас, вече може да бъде направено по друг начин.
Не защото трябва да станем безгрешна версия на себе си. А защото границите, които някога са ни пазили, не е задължително да определят докъде можем да стигнем днес.
Разберете повече за кампанията Limitless и се свържете с нас, ако искате и вашата организация да научи как да улавя и да се справя със саботьорите в главата си.
