Според историци, множество европейски езици взаимстват думата от унгарско селце на име Коч, кръстено на основния си занаят – строенето на карети и транспорт между Виена и Будапеща. В съвремието думата коуч е навлязла от университета в Оксфорд в английския като жаргон за някой, който те “съпровожда” през изпитите. В основата на тази дума неминуемо стои пътуването, така че съвсем редно би било да гледаме на коучовете като спътници през житейското израстване. Защото както знаем – сам човек е за никъде. Това е и причината да залагаме на коучинг сесиите в работата с #ЖенитеSurvivors. Обратната връзка от тях е повече от позитивна, а резултатът е налице.
Интервю на economy.bg,
28 март, 2022 г.
Веселка Цочева е партньор в Алайнд Акшън и Алайнд Акшън Интернешънъл и професионалист, който съчетава дългогодишен бизнес опит и експертиза в областите „обучение и развитие“ и „коучинг“. От 2000 г. насам се изявява в три паралелни професионални роли – тази на предприемача и бизнес лидера в сферата на B2B услугите, обучител по темите „Лидерство“, „Организационно и личностно развитие“ и професинален коуч на лидери и екипи (акредитиран от ICF РСС коуч). От началото на кариерата си тя подкрепя лидерите на едни от най-големите местни и мултинационални компании в Централна и Източна Европа в техния стремеж към съвършенство. Партнира на ръководители и екипи, за да разширят своята осъзнатост за настоящето, да създадат завладяваща визия за бъдещето и да генерират и приложат реалистични стратегии за постигане на желаните от тях резултати.
Веселка, Вие се занимавате професионално с коучинг от навлизането на подхода в България. Как се насочихте към сферата и какво показват Вашите наблюдения – как се промени коучингът през последните 10-15 години?
Аз се срещнах с коучинга като клиент основно в ролята ми на предприемач и обучител. По онова време вече изпитвах доза нездравословен цинизъм по отношение на това доколко има ефект от корпоративните обучения, с които се занимавам вече над 20 години. За мен имаше един момент на непримиримост, тъй като виждах какво количество знания и информация хората абсорбират по време на съвместната ни работа и колко малко от това реално се влага и ползва и води до поведенческа промяна. Тогава много сериозно пред мен стоеше въпросът кое е това, което прави възможно човек не просто да знае, но и да прави това, което знае. Този въпрос ме доведе до коучинга. Аз съм човек, който държи сам да си е авторитет и за мен подходът беше точно в десятката. До такава степен се впечатлих как на мен ми въздейства, че се появи и естественото желание да го практикувам.
През 2007 подходът беше относително познат в България. Още 2004-2005 започнах да работя по първите проекти за развиване на коучинг култура в организациите. Факт е, че подходът влезе в България през корпоративния сектор и основно през международните организации. През 2010 се създаде българското представителство на Международната коуч федерация и оттам започна постепенно задвижване и популяризиране на подхода. Не просто като практика на ръководителите в компанията, но и като професионален подход на подкрепа на хора.
Каква е причината коучингът да набира популярност като метод за подкрепа в последните над 10 години?
Много осезателна стана нуждата да се самонавигираме. Първоначално може би по-изразено в бизнес контекст, а това, което ни се случи в последните две години, показа колко е важно да се самонавигираме и в житейски план. Процесите през последните две години в един синтензиран и много интензивен вид показаха всъщност какво води до необходимостта да се самонавигираме. Непрекъснато ускоряващият се темп на промените, често непредвидимата и шокираща посока, диаметралните тези, на които сме подложени, различните интереси. Към това бих добавила и все по-изразената потребност на нас, хората, да действаме и живеем по начин, който е в унисон с това, което ни е истински вътрешно значимо. Има напрежение отвън, което среща истинско напрежение отвътре. За всички, които работим в бизнеса, има постоянно изискване да си фокусиран, мотивиран, адаптивен, адекватен в реакциите и всичко това да води до висока възвръщаемост. От тази гледна точка много логично ми се струва човек да има потребност от подобен вътрешен компас, който да му помага да се ориентира в цялата тази ситуация. За мен това е едната причина.
От друга страна, замислете се колко често казваме „не знам какво“, „не знам как“, „не знам защо“ или задаваме въпрос и това е отговорът, който получаваме. За мен това „не знам“ е много интересно и моята хипотеза е, че рядко е свързано с липса на знания. Следователно да ти обяснят, преподадат, да ти проповядат какво, как, защо, не считам, че ще е полезно. Мисля, че зад това „не знам“ стои липса на увереност и може би съмнение това, което ще направя, ще доведе ли до резултат, това ли искам и т.н. И всъщност, ако това е темата, тогава вероятно ние, слагайки си тези вътрешни съмнения и бариери, най-лесно можем и да ги вдигнем. И за мен коучингът е мощен точно с това. Да ти даде пространство, в което да се вгледаш навътре, да си намериш вътрешните ресурси, да намериш как да ги мобилизираш и да се справиш със собствените си самосаботажи, така че да се задействаш. И в крайна сметка действията ти да доведат до резултати, които са желани. За мен това е също много валидна и логична причина, поради която коучингът е търсен.
Кога е полезно човек да работи с/ бъде подкрепен от коуч?
Аз обичам да мисля за моите клиенти като за екипи или за ръководители, които са станали успешни, защото са разчитали и продължават да разчитат на себе си. И в същото време има ситуации, в които, използвайки онова, което си развил като знания и умения и прилагайки стратегиите, които си изградил, не достигаш до желания ефект. И е много нормално в такива ситуации да се усетиш като уязвим. А когато си уязвим, имаш нужда от тип партньорство, в което не те съдят, не те оценяват, не слушат идеите ти през призмата „това е глупаво, това умно“. Освен това си мисля, че в такава ситуация е много важно човек, когато търси решения, мисли за решения, да има спокойствието, че когато каже нещо, това не го ангажира автоматично с действие. Това е едната ситуация, в която аз лично бих търсила подкрепа от коуч.
Работила съм с клиенти, които са изключително осъзнати и много автентични и в този случай тези ползи за тях не са актуални. Те са ме ползвали буквално като дисциплиниращ фактор – някой, който ги държи отговорни пред тях самите за ангажименти, които поемат. Срещала съм и клиенти, които са ме смразявали с дързостта на идеите и плановете си и за тях например това, което е полезно, е да имат пространство да визионерстват. Да нахлупят шапката на мечтателя и докато са с нея, да не влизат в позицията на реалиста или на конструктивния критик.
Това са някои от случаите, но искам да отбележа, че не е необходимо да имаш проблем, за да работиш с коуч. Една от любимите ми метафори в този случай е да мисля за клиентите ми като за участници в ежедневен маратон. Не става въпрос да избягаш спринта, за да стигнеш донякъде и да си почиваш. Става въпрос за това постоянно да поддържаш ресурсно състояние, така че да може да достигаш всеки следващ майлстоун.
Какви клиенти се обръщат към Вас?
Разнообразна е аудиторията. Факт е, че коучингът е метод на подкрепа, който не бих казала, че има особена масовост. Затова високите нива на управление в организациите обичайно са първи, които имат достъп до услугата. При тях според мен има и допълнителна мотивация – колкото по-нагоре отиваш, по-самотен ставаш. От тази гледна точка да си в обкръжението на някого, който не те съди и има ангажимент за безусловна конфиденциалност по отношение на това, което казваш, е не просто лукс, а необходимост. Работила съм и с таланти – при тях темата е свързана с това къде искам да отида, как да стигна там, върху какво ми е важно да имам фокус в момента.
Кои са най-честите митове по отношение на коучинга? И преди да ги изброите, може ли да кажем какво е коуч и какво не е? Каква е Вашата дефициния?
Ще дам дефиниция за коуч, използвайки метафора. Признавам си, че я „откраднах“ от моя първи учител в коучинга и понастоящем бизнес партньор в програмата за професионален коучинг, която представлявам в региона. Нейното име е Джен. Тя казва, че когато мисли за себе си като коуч, тя си представя себе си като някой, който фасилитира диалога между подкрепяния (коучинг клиента) и неговата по-мъдра версия. За мен тази метафора много добре дефинира какво е коучингът. Много често се спекулира, че подходът е нещо, което е модерно, измислено наскоро, много корпоративно. Бих казала, че подходът има своя зачатък в Сократовия метод, чиято основна идея е била да провокира вътрешната мъдрост и да мобилизира вътрешните ресурси на онези, които търсят решения и отговори на важни за тях въпроси. Тук е моментът, в който искам да направя разграничението между коучингът и обучението.
Много често във форумите ни питат защо се наричаме коучове, а не обучители, треньори, учители и т.н. За мен отговорът на този въпрос е много очеваден, защото аз влизам и в двете роли. Ролята на треньор е да влезеш във взаимоотношение от позицията на експертизата. Ти си този, който се предполага, че знае или има опит. В коучинга това не е така – не е необходимо да бъдеш експерт в областта на другия, така че да можеш да провокираш неговата вътрешна мъдрост и да му помогнеш да мобилизира вътрешните си ресурси. Друг мит е, че коучингът е мотивационно ораторство. Нищо общо. В позицията на коуч ние би следвало да нямаме дневен ред, да не правим внушения, пък и дори и такива, които си мислим, че са полезни за отсрещната страна. Друг мой любим мит е, че коучингът е равен на позитивно мислене и е много вдъхновяващ. Да, факт е, че много от школите са базирани на т.нар. ориентирано към решения мислене и когато достигнеш до някакво прозрение или идея има един такъв прилив на енергия, но това съвсем не е целият обхват на коучинг процеса. Има разговори, в които един от основните въпроси е коя е трудната истина в тази ситуация. Рядко отговорът на този въпрос може да е вдъхновяващ. Може да е отрезвяващ, но е и вдъхновяващ.
Друг доста разпространен мит, че коучингът е само за бизнес цели. Транзакционният аспект на коучинг разговора – това да подкрепиш някого да стигне до конкретен резултат в конкретна ситуация, е факт. Но с този подход може да се работи на много по-дълбоки нива – да изграждаш навици, да си изградиш собствена стратегия как да управляваш състоянието, да провокираш собственото си мислене и т.н. Тук искам да направя и едно важно уточнение – етичният коучинг спира до онзи момент, в който вече се навлиза в територията на терапията. Етичният коуч никога не би навлязъл в теми, които имат отношение към депресивни и тревожни разстройства, травми, зависимости, бърнаут и т.н. Понякога е трудно да се разграничи подходът от всички останали методи за подкрепа. За мен това разграничение е важно, защото то дава и добър ориентир на хората, които биха имали нужда от такъв тип подкрепа за това кога да я търсят и как да я намерят.
Защо човек решава да се развива и изявява професионално като коуч? Какви качества и умения трябва да притежаваш, за да си успешен в професията?
За мен водещото е любопитството. Когато си любопитен и в състояние да комуникираш с някой друг от позиция на неосъждане и присъстваш в този разговор изцяло с идеята да го подкрепиш, тогава наистина имаш добро ДНК за професията. Всички ние, живеейки и работейки в света, какъвто е, лесно можем да отслабим този тип мускули. И лесно можем да скочим в позицията на спасителя, консултанта, учителя… Много често хората, с които се срещам и които искат да се развиват професионално като коучове, имат желание и за вътрешна трансформация. Да излязат от обувките на онзи, който оценява и спасява и да влязат в обувките на този, който партнира. От гледна точка на бизнес функции и професионални роли, хората, които имат интерес към развитие като коучове, са много разнобразни. В програмата, която ръководя, съм се срещала с предприемачи, изпълнителни директори, ръководители на търговски и финансови функции. Сериозен е и делът на колегите от HR гилдията, на консултати, обучители и т.н.
Мисля, че общото между всички тях е, че имат желание да участват във взаимодействията с хората по един по-смислен и стратегически ориентиран начин. В много от ситуациите някой решава да се развива като коуч, защото е част от организация, която преминава през сериозна културна транформация. От култура на съобразяване с авторитета и подчинение към култура на партньорство и равнопоставеност. Това изисква различни умения от онези, които ръководят екипи в организацията.
От началото на пандемията досега кои са най-честите области, по отношение на които се търси подкрепата на коуч?
Със сигурност избуя темата за развиване на вътрешна устойчивост и грижата за благосъстоянието във всичките му форми – лично, екипно, организационно. Като говорим за вътршна устойчивост, визирам нещо, което в англоезичната литература се назовава с термина resilience. Избуяха въпроси от типа на какво ми е смислено, каква е по-голямата ми цел. И това в абсолютен контраст на цялата тази нишка с оцеляването. Избуяха въпроси върху какво искам и мога да имам контрол, как да се грижа за собствената си енергия, как да се зареждам във време, което предимно те разрежда и изтощава. Въпроси, свързани с това как да управлявам моето собствено взаимоотношение с мен самия, как да имам здравословно възприемане на себе си в среда, която по-скоро ме разколебава, отколото да ме овластява. Друг актуален въпрос е как да подхранвам стабилни взаимоотношения в условията на социална дистанция. Тези теми ги имаше и преди, но сега много по-ярко изкристализираха за много по-голям кръг хора. И аз лично ги свързвам с петте стълба на вътрешната устойчивост – грижа за собсвената енергия, фокус върху бъдещето, гъвкавост на мисленето, подхранване на вътрешния заряд за действие и изграждането на стабилни взаимоотношения. Много от темите гравитираха в тези посоки.
Как биха се променили темите за работа с коуч сега, когато започваме да излизаме от пандемията?
Това, което забелязвам, е, че през последната половин година отново започва да нараства кръгът на хората, които имат интерес към теми, свързани с промяна на тяхната професионална пътека, т.нар. transition коучинг. Много ми се иска да започнем да градим визия в посока на това какво искаме да е новото нормално. Защото това нормално, което изживяхме през последните 2 години, едва ли го искаме. Няма да е проява на особена мъдрост и да се върнем към старото. Сега е времето да решим какво искаме да изградим.
Как можем за подобрим отношението си към нас самите и да заздравим връзката със себе си?
Две неща ми хрумват. Едното е да се научим да се слушаме, и второто, без значение какво чуем като вътрешна обратна връзка от нас към нас, да не бързаме да го осъждаме, а да го забележим и да видим как можем да го адресираме с нашия темп. Този въпрос ме провокира да се замисля и за един формат за изграждане на вътрешна устойчивост, който наскоро започнахме с колеги. И едно от питанията, които постъпиха към нас, когато го обявихме, беше: „Искам да ме научите как да направя магия със себе си, когато средата има екстремни изисквания към мен и аз вече съм уморен, да продължавам да блъскам здраво, без въобще да допусна, че има алтернатива да се откажа“. И за мен имаше един такъв момент на лека дезориентация. Тогава осъзнах, че за много хора вътрешната устойчивост е свързана с това ти да правиш неща въпреки себе си. А моето разбиране е съвсем различно.
Здравословната връзка със себи си и в този смисъл вътрешната устойчивост е свързана с това да си зададеш въпросите какви са моите нужди в момента, къде има необходимост аз да инвестирам като грижа за себе си. Дали ще е по отношение на това как управлявам енергията, или как присъствам във взаимоотношенията, доколко получавам и доколко давам доверие, доколко успявам да искам подкрепа. И да започна да се грижа за всички тези нужди достатъчно отрано, преди да съм усетил признаците на изхабяването. Защото, когато си достигнал до бърнаут или си на крачка от него, е вече късно. Често ме питат кога да започна да работя по тази тема и моят отговор е „Ако не си започнал вчера, сега“.
Тази вътрешна устойчивост не е ли въпрос на ген/генетика – някои я имат, други – не. Как би могла да се развие с подкрепата на коучинга?
Има едни прекрасни видеа, създадени от Центъра за деца на Харвардския университет. В тях може да чуете, че вътрешната устойчовост е функция на непрекъснато взаимодействие между личностните характеристики на човек и средата. И да, нашите гени имат много голямо влияние на това как ние отговаряме на негативното взаимодействие на средата, ако щете чисто физиологично. Но в същото това видео се казва колко е критично още от най-ранна детска възраст ние да сме част от подкрепящи взаимоотношения, които ни позволяват да изградим стратегии за справяне. Същото важи за нас и като възрастни.
Когато сме част от взаимоотношение, в което можем спокойно да се вгледаме в опита си без осъждане и без някой да ни съди, но и помагайки ни ние да не се самоосъждаме, ние можем спокойно да отграничим какво като мислене, навици и състояние ни обслужава и какво – не. И да започнем да заякваме първата група и да се отучваме от втората. Вярвам, че коучингът може да даде пространство на човек да направи това разграничение между какво от това, което аз имам като осъзнати или неосъзнати вътрешни стратегии, работи, какво още ми трябва да развия, какво не работи и от кое е важно да се отуча. От моя гледна точка, когато става въпрос за стратегии за справяне, всичко е въпрос на научаване, отучване и пренаучаване на неща, които някога сме можели и сме правили, а сега сме ги забравили.
Източник:
Снимка: Pixabay