Как изглежда една история за сила, когато мине през сърцето на артиста?

В края на миналата година се проведе най-големия форум за изкуство у нас – Sofia Art Fair. В него беше посветен специален панел на Emprove, който хвърли светлина върху това как изкуството може да надхвърли репрезентацията, за да се превърне в инструмент за изцеление, овластяване и социална осведоменост. Лекцията предложи рядък поглед към артистичния процес, когато той е не само вдъхновен от реални истории, но и трансформиран от тях.

Преди да продължите, четете тази статия с мисълта за следващата ни голяма инициатива – “Посока СИЛНА”, която събира артисти от България и чужбина в петдневна арт резиденция – пространство на вдъхновение, сътворяване и обмен с жените, които вдъхновиха нашите кампании. Там, под формата на менторство, срещи и съвместно творчество, ще се роди следващата вълна от пробуждащо изкуство. А то тепърва ще пътува и пробужда хиляди хора.

 

“Изкуството не е ,лукс”, то е икономическа и социална сила, способна да променя нагласи и структури.”

Под формата на обмен на истории, впечатления и прозрения, сцената на SAF събра Олга Минева като модератор и две изявени имена в българското изкуство – Капка Кънева и Юлиан Табаков. Още по-обогатяващо за панела беше присъствието на Любов Кръстева от общността на #ЖенитеSurvivors, вдъхновили изложбата “Пробуждане между редовете”. Те разказаха как преживяха този дълбоко личен и артистично вдъхновяващ взаимен процес. Защото истинското изкуство не само провокира – то променя и собствения си създател. Този панел се превърна в покана към артистите на днешния ден да отворят творчеството и личността си за теми с кауза, които носят дълбочина, смисъл и ново ниво на творческа зрелост.

Олга Минева откри дискусията с важно разграничение: “Проектите, които правим с Emprove не целят да насилят послание или да наложат идеология – говорим за изкуство, което създава пространство за среща с теми, които често остават в сянка. Не искаме да използваме изкуството като инструмент, а да му позволим да бъде самостоятелен език, с който да докоснем онези пластове в съзнанието и културата, където се раждат предразсьдъците, страховете, срамовете, вината. А – понякога – тишината.”

 

„Не хората трябва да търсят пробуждащото изкуство. Изкуството трябва да те намери и да те пробуди.“

 

Да влезеш без очаквания – и с цялата си отговорност

Любов Кръстева сподели как първоначалното „да“ често идва без яснота за мащаба: „Не знаех, че ще се превърне в толкова голям проект, когато започнах.“. Именно липсата на очаквания се оказва ключова. Олга Минева отбеляза, че и Юлиян Табаков, и Капка Кънева влизат в процеса по сходен начин – получават история, без инструкции какво „трябва“ да се получи. Вместо това идва поканата да я усетят и да я преведат през себе си.

Изведнъж чуждата история се оказва твоя

За Капка Кънева моментът на избор е обвързан със страх: „Знаех, че става въпрос за насилие. Аз много тежко понасям насилието.“. Историята, която ѝ се пада, не разказва за физически удари, а за мълчалив контрол и насилие без видими следи. „Тогава бях във връзка, в която това беше моето ежедневие. На следващия ден се обадих и казах: ‘Аз съм готова.’”

Юлиян Табаков описва своя процес като среща с прошката и дуалността: „Свързвах историята с ин и ян – че всичко е едно.“. По-късно разбира, че жената зад историята практикува източни духовни учения – съвпадение, което превръща работата в почти мистично преживяване. „Все едно ти дават книга – животът на човек – и страница, която той сам не иска да отвори. И ти трябва да я изобразиш.“

Споделянето като терапия

Един от централните въпроси в разговора беше: Терапевтично ли е това изкуство? „Терапевтично е не само за тях, но и за нас като художници.“ осмели се да признае Юлиян Табаков. А за мълчанието като защитен, но разрушителен механизъм, Любов сподели:„Мълчим от срам. Аз мълчах в моята връзка. След първия сериозен скандал всички се отдръпнаха от мен. И аз замълчах.“. Промяната за нея идва, когато терапевт я насърчава да разкаже – на всички – и по този начин да върне гласа си.

 

„Всеки вид изказване – писане, говорене, изкуство – е първа стъпка към промяна.“

 

В панела стана дума и за нуждата (или липсата ѝ) от обяснение – минималното пояснение и максималното преживяване. Както формулира Олга Минева: „На нашата система са ѝ нужни милисекунди, за да обработи информацията. Изкуството, което хваща емоционалната система, те телепортира – излива в теб емоцията, през която е минал друг.“. Точно това стои и зад решението част от изложбата да бъде превърната в карти – образи, които работят дори без прочетена история отзад. Терапевти споделят за силния ефект само от знанието, че изображението е родено от реална, преживяна болка.

В разговора дойде и признанието, че не всички артисти могат да понесат такъв процес: „Имаше и мъж, и жена, които се отказаха – оказа се прекалено емоционално за тях към онзи момент,“ сподели Олга. “Живеем във време на сетивно пренасищане. Да влезеш дълбоко, лично и отговорно в нечия травма изисква ресурс. И смелост.”.

Капка Кънева си позволи да сподели мнение не само като артист, но и като майка: „Имам дъщеря и се чудя как да ѝ внуша колко е важно да можеш да кажеш НЕ.“

Изкуството като отговорност

 

На финала Олга Минева отправи послание към всички творци:

“Ако усетите, че има тема, която ви грабва и вълнува, скочете в нея без очаквания, издялкайте я до есенцията и не се страхувайте да е много лично. Защото колкото по-директно и лично, толкова повече ще заговори на отсрещната страна. И нека подхождаме с много отговорност към това което правим. Това е вълнуващото на променящото изкуство – че в него има много отговорност.”

Юлиан Табаков

визуален артист, сценограф и режисьор

Юлиан Табаков работи в областта на визуалните и сценичните изкуства, киното и илюстрацията. Завършва с отличие НХА „Николай Павлович“ (София), а по-късно и ENS des Beaux-Arts (Париж), и от 2002 г. създава сценографии и визуални проекти в България, Швеция, Германия, Швейцария, Русия, Кения, Литва и други. Реализира над 70 сценографски проекта в театър, опера, кино и мултижанрови формати.

От 2012 г. активно твори и във визуалните изкуства, като негови самостоятелни изложби включват GENESIS (2023), Портрет на умиращ титан (2021) и ВИЖДАМ ТЕ (2024).

През 2012 г. създава документалния филм Цветанка, получил 13 международни награди и селектиран на фестивали като MoMA Doc Fortnight и Doc Leipzig. През 2014 г. режисира Satiesfictions (Arte, Diapason d’Or). Носител е на орден „Златен век“ за принос към българската култура и множество отличия за илюстрация, театър и кино.

Юлиан е артист, за когото границите между изкуствата не съществуват – само граници за разчупване.

 

Капка Кънева

художник, илюстратор, дизайнер на книги

Капка Кънева твори в полето на хартиената скулптура, илюстрацията и арт-книгата. Завършила и днес преподавател в катедра „Книга, илюстрация, печатна графика“ в НХА, тя е автор на редица художествени проекти и теоретични изследвания, включително „Играта като книга“ (2014), посветена на детската пространствена книга като форма на визуален разказ.

В последните години експериментира с „пространства на сенките“ – голямоформатни арткниги инсталации от метал и светлина, които превръщат книгата в среда за преживяване.

Отличена е с множество престижни награди, сред които: Златна четка от „Пловдив чете“ (2021), награди от Международното триенале на сценичния плакат (2016 и 2022), Image of the Book (Москва, 2019) и BookILL Fest (Сърбия, 2018). Два пъти номинирана за световната награда за детска литература ALMA – „Астрид Линдгрен“ (2021, 2022).

Капка превръща хартията в поезия и книгата – в преживяване, което не се чете, а усеща.