Следващата статия е на анонимна дама от общността на #ЖенитеSurvivors и ни отвежда дълбоко навътре – в личната революция на съзнанието, наречена лични граници. Не като модерен лозунг, а като вътрешна зрялост, родена от болка, търсене и осъзнаване. През детайлни духовни, психични, физически, емоционални и социални измерения, авторката разкрива не просто как да познаем границите си, а защо загубата им ни води към страдание или самосаботаж.

Този текст не цели да те поучава, а призовава към осъзнаване и смелост да избереш себе си. Когато се осмелиш да поставиш своите граници и да живееш автентично, дори ако това на пръв поглед да води до неодобрение или самота, всъщност отваряш вратата към истинските връзки. Защото само когато сме верни на себе си, можем да създадем пълноценно присъствие в живота си.

Често началото на пролетта ни провокира да се замисляме за новото начало и преживяванията ни в бъдещето. Миналата година основна тема, която ме интересуваше, бе отстояването на личните граници и най-вече въпроса защо все по-често ги споменаваме. Хората правят редица опити да ги защитават и все пак в много случаи резултатът не е здравословни отношения, а разочарование и изчерпване на собствените сили на ума и волята. За себе си достигнах до няколко отговора и реших да ги споделя с всички вас. 

Материалното срещу духовното

Понятието „лични граници“ е съвременно понятие, насочващо вниманието към индивидуалността на всеки от нас в контекста на общество, все още функциониращо въз основа конформизма и фокус върху нормата на колектива, предназначена да обезпечи материална социална сигурност. Ако се замислим, ще установим, че всички народни обичаи, засягащи темата за духовността, в своите цели се свеждат до материално благополучие, критерии за което са наличието на потомство и имане. Болестите, загубите и минималното материално благополучие се считат за заплаха за създаването на потомство и загубата на живота и затова са нежелани, духовното е подчинено на материалното, религията е подчинена на идеята за социална сигурност. Докато днес, все повече, човекът осъзнава, че материята не е всичко и материалното благополучие не обезпечава духовното такова. 

Нашите лични граници насочват вниманието към нашата отделеност, към онова, което ни отличава от социума и са в сферата на невидимото, с изключение на физическите ни такива –  две положения, явяващи се революционни за вековната традиция, съответно затрудняващи разбирането на идеята за тях: защо да се борим за нещо невидимо, нематериално, което рискува материалната социална сигурност, т.е. представата ни за живот, за добър живот?  

Психология на границите и стремеж към безопасност

Страхът от Танатос е основата на нежеланието да осмислим и приложим понятието „лични граници“. За да съблюдаваме, отчитаме, заявяваме и отстояваме тези граници, трябва да ги конкретизираме. Това означава да ограничим абстрактната цялост на понятието. Този страх усилва неосъзнатия и незрял стремеж към Ерос. Този устрем води към непрестанно сливане, а не към свързване. Стремим се към оставане в майчината утроба, където индивидът не съществува като отделно същество. 

Парадоксът на този стремеж е, че оставането в утробата завинаги води до смърт. Това е вярно както за плода, така и за майчиния организъм – буквално и преносно. Ако оставим настрана уплахата от смъртта и конфронтацията, ще открием нещо важно. Стремежът към материална социална сигурност е подчинил всяка форма на съществуване. Тази сигурност не уважава нито духовното, нито физическото начало. Всъщност, тя застрашава психо-физическото благополучие на човека. 

Тази сигурност приема всяка форма на борба за материален успех. Включително насилието. Ритуалите за зрялост често включват рискови действия за живота и здравето. Това включва умишлени телесни наранявания и прониквания. Те не зачитат когнитивната зрялост на младия човек. Такива ритуали не взимат предвид способността му да прави самостоятелни избори. Тези избори са за неговия живот, за които той да носи отговорност. Те също така не уважават правото му да избира различно от предтечите и другите. 

Съществува принцип, че разликата в изборите не е критерий за правилност. Това води до психична автономност и зрялост. Изборът на партньор, годежите и сватбите трябва да се основават на волята на бракосъчетаваните. Браковете по сметка, изневерите и кражбите също са форми на нарушаване на граници и насилие. Войните също са част от тези форми на насилие. Тези действия водят до психични разстройства с насилствени прояви към себе си и/или другите. Всъщност, всички психопатологии могат да бъдат сведени до страха от смъртта. Те се свързват със заплаха за човешкото оцеляване. Възникват зловредни защитни механизми на психо-физическо равнище. Те са част от борбата срещу липсата на материален успех в живота ни. Това включва и живота на предците ни, чиито преживявания пазим, съзнато или не. Паметта за тях води до страдания на духа и душата. Физическите заболявания често са негласен зов на тялото за нарушени граници. Това може да включва и духовен и душевен аспект. Самосаботажът и всички вредни поведения също са такива знаци. Всички тези явления са компенсаторни механизми за възвръщането на баланса. Те ни провокират да осмислим и отстояваме своите граници. 

Общностните традиции и народни обичаи често приветстват нарушаването на личните граници. Те култивират различни форми на насилие. Тези действия са нормализирани, но не всичко, което е социално приемливо, е правилно. За да приемем идеята за границите на един индивид, трябва да имаме способността да се противопоставим. Това изисква да не очакваме одобрение и да бъдем готови да получим реакция на неодобрение. Нужно е да се изправим срещу идеята за самотата и смъртта на живота ни в симбиоза. Трябва да разграничаваш себе си от другия, а в някои случаи дори да останеш сам. Това ни дава възможност да живеем като личности, които могат да се свързват и партнират, вместо да се сливат чрез обезличаване. 

Изследване на личните граници: разпознаване и защита

Личните граници са понятие, чийто състав е необходимо да изясним. Можем да си зададем въпроса „Кое е онова, което ме определя като личността, която съм, което ме разграничава от моите предци, от хората около мен?“ и „Кое е мое?“. Изследвайки този въпрос, достигнах до няколко вида граници, които споделям с вас: 

Духовни – кой/ коя съм аз, какво съзнавам, какво желая/ не желая, от какво имам/ нямам нужда, какво предпочитам, какво е ценно за мен, в какво вярвам, какви са моите морално-етични устои, от какво се интересувам, каква, колко и за какво жизнена енергия/ воля за живот изпитвам, каква професия желая да изучавам и/ или практикувам, желая ли да имам партньор и деца, какво бих и какво не бих допуснал/ а в духовен план? 

Физически – какво усещам, от какво имам/ нямам нужда, какво желая/ какво не желая, какво е важно за мен и какво предпочитам във физически план относно моето физическо тяло от моя страна и от страна на другите? 

И преди да премина към следващите категории лични граници, тъй като част от тях се отнася до нашите емоции, реших да споделя и дефиниция на понятията емоция и чувство: 

Емоция – моментно психо-физическо състояние, което усещаме като физическо усещане и психична енергия и назоваваме с думи, възникнало в резултат на първични, при получаването на информация, физиологични (неврологични, биохимични и биофизични) и психични (когнитивни) процеси и вторични такива при обработката на информацията, породени в реакция на действителни и/ или не външни (произхождащи от материалната среда, междуличностните отношения и житейските обстоятелства) и/ или вътрешни (произхождащи от собствената ни личност) стимули, която ни реакция зависи от нашите предходни опит, знания, умения, убеждения, изградени когнитивни, емоционални и поведенчески модели, и което моментно психо-физическо на актуално изпитваната емоция, мотивира поведението ни в дадения момент и в бъдеще. 

Пример за пораждане на емоция от действителен стимул е ситуацията, в която е налице човек, който ни крещи, приближава се до нас и размахва ръце – чрез зрителният ни сетивен орган възприемаме тази информация, обработена чрез неврологични, биохимични и биофизични процеси, достига до нас, като когнитивно възприятие за опасна ситуация, задействащо нов неврологичен, биохимичен и биофизичен отговор, включващ, например, повишено  производство норепинефрин /норадреналин/, предизвикващ повишено кръвно налягане и учестен пулс, с които тялото ни се подготвя за самозащитни действия и, които физически усещаме, психически изпитваме напрежение и мотивация за агресивни действия и можем да назовем изпитваната емоция страх или гняв. Друг пример за пораждане на емоция от действителен стимул е, когато сме преживели земетресение и вибрациите от преминаващия трамвай предизвикат у нас страх – тук ясно можем да видим влиянието на предходния опит върху актуалното възприятие на обстоятелствата. Когато имаме физическо неразположение, възпрепятстващо ни да посетим изложба/ концерт, разходка с приятели или друго планирано мероприятие, можем да изпитаме яд или тъга – тогава стимулът е вътрешен. Пример за пораждане на емоция от недействителен стимул е, когато у човек с психотична симптоматика възниква представата за даден обект и обстоятелства, които не съществуват действително. 

Дефиницията за чувство, която предлагам, е същата с тази за емоция с тази разлика, че то не е моментно, а продължително психо-физическо състояние.

Защо е важно цялото това уточнение? Нерядко личности, служещи си с методи за психологическа манипулация по различни причини и с различна мотивация, прибягват до опити да ни убедят, че не изпитваме емоциите и чувствата, които заявяваме, не с действителната интензивност, с която заявяваме, че ги изпитваме. Или че причините за тях не са действителни – методът невалидна комуникация, по-известен като „газлайтинг“/ „затъмняване“. А също –  извършват действия, с които да провокират у нас тези емоции и чувства, които да ни мотивират за онова поведение, което очакват от нас. Тогава, когато методите за психологическа манипулация се използват с цел да подменят или променят мисловното ни възприятие за реалността и спомените ни, това рефлектира и върху изпитваните от нас емоции, възникващи от мисловното ни възприятие. Ако разберем, че човекът, проявил нежност към нас по време на романтична среща, е правел това с конкретна недобронамерена цел, ще осмисляме действията му като измама вместо като проява на любов, емоциите и чувствата, изпитвани към него, ще се променят и напомни ли нещо, например, дадено място, звуци, миризми, за тази среща, едва ли бихме изпитали носталгия. Именно нашите мисли, спомени, емоции и чувства се явяват ключов аспект от границите на нашата личност, мотивиращ решенията и действията, които предприемаме или не. Затова и продължавам нататък с тях:

Психични: 

• Когнитивни – какво и как помня и мисля? 
• Емоционални – кога, какво, къде в пространството, къде в тялото си, защо и как чувствам/ не чувствам и имам/ нямам нуждата да преживея и изразя? 

Материални – кои са моите дрехи, обувки, местообитание, вещи, от които имам нужда, които желая и притежавам, как се отнасям към тях и как желая/ не желая другите да се отнасят към тях? 

Икономически – от какви икономически ресурси се нуждая, какви искам, към какви се стремя, какви притежавам, как се отнасям към тях и как бих/ не бих допуснал/ а другите да се отнасят към тях? 

Социални – кога, къде, колко, с кого и от какви социални контакти имам/ нямам потребност и желая/ не желая? 

Задавам си и следните допълнителни въпроси, на които всеки човек би могъл да отговори различно: 

• Как и защо моите граници са такива, каквито са? 
• Правя ли разлика между това, което съм възпитан/ а, между чуждите очаквания, мисли, чувства, емоции, желания, моето възприятие, усещане за и отношение към тях, и моите собствени? 
• Има ли такива, които бих променил/ а и защо? 
• Има ли такива, с които бих направил/ а компромис и защо? 
• Съблюдавам ли, кога, къде, как и защо личните си граници?
• Отчитам ли ги, кога, къде, как и защо? 
• Заявявам ли ги, кога, къде, как и защо? 
• Отстоявам ли ги, кога, къде, как и защо?

В процеса на интимния размисъл и себепознание, достигнах до заключението, че личните граници не са нещо, което поставяме, разбирайки ги като мобилен обект, бариера, която в един момент е налице, а в друг – не. Те съществуват винаги, формирани в хода на времето, осъзнато или не, и ние можем само да ги отчитаме, заявяваме и отстояваме така, че да не нарушаваме собствените и чуждите (асертивно), както и да ги променяме с разбирането защо търсим тяхната промяна. Всички тези действия са възможни, ако приемем разликата между нанасянето на вреда чрез обида, измама, употреба на методи за психологическа манипулация (целяща да подмени без знанието ни или против волята ни нашето мисловно възприятие, спомени, позиции, емоционални преживявания, решения, мотивация, действия, поведение), умишлено неглижиране потребностите на някого под наша опека, физическо или друго посегателство и отказа за угода на чужд интерес (роднина, съученик, съкурсник, учител, приятел, интимен/ брачен партньор, колега, познат, некоректно обслужващо ни длъжностно лице, непознат). Необходимо е да защитаваме своите граници, адекватно спрямо актуалната ситуация, адаптирайки ги спрямо нужното за личната ни сигурност, проявявайки асертивно поведение дотолкова, доколкото ситуацията го позволява. Така, например, ако изповядваме една или друга религия и някой се опитва да ни манипулира, аргументирайки се с вярвания/ принципи от собственото ни вероизповедание или с други наши ценности, то тогава може да променим социалните си граници, като се дистанцираме от манипулатора. Адаптивността би ни помогнала да реагираме адекватно във високо рискова ситуация, в която са застрашени собствените или чужд живот и здраве – в такъв момент можем да останем верни на духовните си граници и морално-етични устои, предприемайки действия с мотивация самозащита или защита, а не нанасяне на вреда, съразмерни с целта, като имаме предвид, че рискът от несъразмерност е винаги налице и не зависи изцяло от нас, но мотивацията ни е съхраняващата духовните ни предели. 

За да спазваме собствените и чуждите лични граници, е важно да разбираме мъжкия и женския принцип. От поколение на поколение в различни култури се предава вярването, че мъжът е този, който поставя граници, а жената е тази, която ги приема. Налице е обаче и идеята, че в душата си човекът, мъж или жена, притежава и мъжкия, и женския принцип – анимус и анима. Тоест, всяко човешко същество може да определи своите граници и в тяхната рамка да се свързва с другите или иначе казано, да установим нашата лична конституция, съобразявайки се, разбира се със законите в дадени географски ширини. 

Именно нашите граници, съблюдаването, заявяването и отстояването им искрено, директно, категорично, последователно и постоянно във времето, устойчиво, уважително към нас и другия/ те, т.е. без да нарушаваме своите, но и чуждите, нанасяйки вреда на хората срещу нас, свидетелства за личностна зрялост, интегритет и свобода – когато нашите принципи, мисли, емоции, чувства и поведение са във взаимно съответствие и хармония. 

С пожелание за пролет, която ни носи със себе си благодат, мъдрост, хармония, устойчивост и адаптивност – също като природата. 

Жена Survivor