Виктор Попов е визуален артист, който открива вдъхновението в Китай и го пренася в работата си, която комбинира фотография, допълнителна обработка на изображението и принтирането му върху традиционна китайска хартия. Завършил операторско майсторство в НАТФИЗ, Попов пренася артистичния си талант във визуалното изкуство. С множество изложби в София и Пекин, където живее 15 години, артистът за втори път подкрепя фондация Emprove с видеоинсталация за “Чуй гласа ми”. За четвърта поредна година изложбата кани зрителите да се заслушат – в думите, но и в мълчанията между тях. Във всеки дъх, но и в погледа. Да срещнат изповедта в очите.

Моментът е много подходящ да споделим и за десетата самостоятелна изложба на Виктор Попов, която ще бъде представена в концептуалното пространство “ДОМ” броени дни преди откриването на “Чуй гласа ми” – „Водопадът на деветте дракона“. В нея авторът отправя провокация към съвременния човек, променил темпото на своето съществуване в стремежа си да следва пулса на глобалния свят. 

Виктор Попов

Викторе, можем да кажем, че твоето изкуство е изследователско. Какво искаш да откриеш през своя бинокъл – камерата?

Камерата е средство техническо, но в много по-голяма степен тя превръща човека зад нея в наблюдател. Първо тя легитимира присъствието ми в средата като наблюдател. Хората са много по-склонни да ме оставят да ги наблюдавам, когато съм с камера. Да ми позволят да надникна в много по-интимни кътчета от техния живот.

От друга страна тя и мен ме поставя в по-концентрирано състояние на наблюдение. Позволява ми да улавям детайли и състояния, които без нея спокойно могат да ми убегнат.

Ако искаш да откриеш нещо конкретно, те затваря само в една цел. По-скоро, мисля, откриваш по-богати детайли, места и състояния, когато се освободиш от очакванията и позволиш на средата пред теб да те изненада.

Какво разкрива за субекта видеото в тази му форма?

Тези дълги, статични видео портрети на пръв поглед са безкрайна поредица от повтарящи се идентични портретни кадри. Обаче, когато оставя човекът пред мен да стои в тишина, оставен сам с мислите си, но пред окото на камерата и с ограничението да не прави нищо, в един момент, той изпуска контрола върху маската, която всеки от нас гради, и нещо по-дълбоко, честно и интимно излиза на повърхността. Когато това се случи, портретът пред нас оживява и ни докосва по неочакван начин.

Погледнато в детайл, търся микро промените в израженията на мъжете, които застават пред камерата в тишина и бездействие. Предизвикателството на вперената в тях камера и липсата на тяхно действие, в което да се скрият. Надежда, че в това предизвикателство към тях, ще се разпука ежедневната маска, каквато всеки от нас носи. Ще изскочи нещо по-чисто, по-честно, по-близко до истинския човек. Погледнато в много по-общ план, тези хора изграждат общия, групов портрет на проекта. Техните портрети са нещо като системата кръвоносни съдове в тялото му, системата от пори по кожата на лицето му. Те, погледнати заедно, от достатъчна дистанция, за да се загуби индивидуалното им излъчване, образуват в общата си маса лицето, кожата на лицето на портрета на проекта.

Освен артист, ти си съпруг, баща, син. И всяка от тези роли те кара понякога да показваш мъжеството си. Но какво всъщност стои зад тази дума според теб? 

Хмм толкова често се провалям в постигането на тази цел. Може би това е да запазиш спокойствие. Каквото и да се изправя срещу теб, ако запазиш…. Не, не е това думата. Ако спокойствието е естествената ти реакция, тогава тежиш непоклатимо на мястото си!

Ако пред теб стои мъж, който е потиснал гласа си, какво би му казал, за да го пусне на свобода?

Бих искал да имам отговор на този въпрос. Може би първо трябва да събудя емпатията си.

Разберете повече за изложбата, артистите и разбира се – кои са тазгодишните участници в нея – от страницата на събитието във Facebook.