От 6 до 8 ноември джазът ще бъде саундтрак на творбите от #ПосокаСИЛНА. В Дом на културата „Борис Христов“ ще се проведе Пловдив Джаз Фест, а изкуството, родено от срещи с #ЖенитеSurvivors, ще посреща ценителите на най-свободната музика. Произведенията на Антония Мечкуева, Боян Монтеро, Велика Прахова, Деяна Старева и Калина Христова ще станат част от атмосферата на едно от най-джазовите мероприятия в културния календар на България. Благодарим от сърце на организаторите на Пловдив Джаз Фест, че дават тази безценна трибуна на разговора за силата, подкрепата и съпреживяването. А на вас препоръчваме да сложите крилата си и да прелетите над ноемврийските облаци до винаги уютния Пловдив за това ювелирно събитие.
И понеже най-хубаво е, когато различните изкуства не просто се срещат, а започнат разговор помежду си, с огромно удоволствие споделяме един обмен на размисли с изключителната Мирослава Кацарова, в която открихме не само професионалист, но и истински съмишленик. Зададохме ѝ няколко въпроса за музиката, изкуството и силата им да ни свързват. Нейните отговори са брилянтни като самата нея – приятно четене!
Мирослава Кацарова Фотограф: Яна Лозева
Джазът носи усещане за абсолютна свобода и излизане от рамките и стереотипите. И именно там откриваме пресечната точка с каузата на EMPROVE – да се освободим от онова, което ни тормози, и да вдъхновим повече хора за достоен, независим и щастлив живот. Можете ли да назовете още паралели между музиката, която движи кръвта ви вече толкова години и посоката, в която искаме да се движим като общество?
В исторически план джазът възниква като гласа на потиснатия тъмнокож роб, чието гражданско и човешко право е било отнето, а заедно с това и достойнството му. Единственият начин, през който тъмнокожите роби са могли да изразят чувствата си и жаждата си за свобода е музиката – техните песни огласявали памуковите плантации и така се заражда блуса – музиката на тъгите. В по-късните развития на джаза през 60-те години на ХХ век се появяват жени бунтарки, които смело и категорично заявяват позициите си, борейки се за граждански и човешки права като например Аби Линкълн и Нина Симон. А през последните 2 и даже 3 десетилетия се оформи ярко движение, наречено “Жените в джаза”, благодарение на което жените инструменталистки все по-недвусмислено получават равни права с мъжете инструменталисти в този жанр. Трябва да си припомним, че жени в джаза през ХХ век почти не са допускани в големите джаз оркестри, освен ако не са певици. С това унизително отношение към достойнството на жената воюват през музиката и изкуството си множество инструменталистки, които умножават числеността си, а сред тях са барабанистки, басистки, саксофонистки – все изпълнителки на инструменти, за които до скоро бе немислимо да бъдат поверени в ръцете на жени. През 2019 година Пловдив Джаз Фест организира цялото си есенно издание под мотото “Жените в джаза” в знак на съгласие с посланията на всички съвременни джаз музикантки, а лице на фестивала стана световноизвестната джаз басистка, носителка на Грами и отличена от световната гилдия на джаз журналистите (2023г.- 2025г.) като най-добър бас изпълнител в света – Линда Мей Хан О.
Ето още една пресечна точка между каузата на EMPROVE и каузите на Plovdiv Jazz Fest.
Ала чисто метафорично, силата и смелостта, които един джаз изпълнител притежава, за да се гмурне в дълбините на неизвестното и импровизацията, е пример за всеки човек – жена или мъж, който усеща страх и съмнение, че животът му принадлежи единствено и само на него. Майлс Дейвис ни учи да не се притесняваме от грешката, че объканият тон не е важен, важно е какво ще се изсвири след него. В този смисъл, да бъдем уязвими, да си разрешаваме да грешим, да си признаваме страховете и слабосстите не е грях. Точно обратното – това са нещата от живота. Да си припомним какво си пожелават оперните певци преди представление: “In bocca al lupo”, което означава “В устата на вълка”, т.е. да се втурнем без страх към неизвестното, неконвенционалното, различното и некомфортното. А също да погледнем и към идеята на Уейн Шортър, че джазът не е просто музикален жанр, а философия. Той казва: “За мен думата джаз означава: ”Предизвиквам те! Дай да скочим в неизвестното!””. Според него джазът е борец и не трябва да се задържа в рамки и никой не може да му налага предварителни правила. И една от най-влиятелните му мисли гласи: “Твоят инструмент е твоята човечност”.
Ето това са нашите общи каузи и послания.
Какво накара вас да повярвате в #ПосокаСИЛНА и да подкрепите проекта, като го позиционирате пред посетителите на Plovdiv Jazz Fest?
Вярата, че всяка жена има право на избор всеки един момент от живота си и най-вече вярата, че трябва да се говори за това. Живеем във време на безнаказаност, а това доста често води до тежки девиации в поведението и отношенията, дори в личен и битов план. Свидетели сме на сериозно малтретиране – психическо и физическо – на жени в семействата си, на беззащитност и страх, на пошлост и подмяна на ценностите, на “газлайтване” в човешките отношения, на преследване и воайорство – за всичко това трябва да се говори. Все по-чести са убийства на жени от приятелите им или дори от собствените им мъже, а това е страшно. Вярвам, че трябва да има гласност за проблеми, за които сме си мислили, че не е наша работа. Напротив – това е отговорност за всички нас.
Аз съм майка на 23 годишна дъщеря и знам, че дори сред нейното поколение се шири манталитет, че жената трябва да стои вкъщи, да чисти, готви и пере, да роди и гледа децата си, да не се развива и по възможност да не излиза сама и добре изглеждаща. Ето това е абсурдно в ХХI век.
Смятате ли, че хората, които “чуват” джаза, имат “по-добър слух” и за човешките истории?
Вярвам, че хората, които обичат изкуството стават по-добри, защото четат книги, ходят на театър, имат истинска потребност да слушат музика или да гледат добро кино, да се уединяват вглеждайки се в красотата сред галерии и изложби.
За мен естетичното е категория, която миролюбиво преминава в етично, когато живеем в лоното на изкуството.
Вие сте жена, дъщеря и майка. Какъв живот бихте искали за всички жени в един идеален свят?
Така е – отгледана съм от силни и смели жени, с позиции, с глас, който винаги се чуваше. Така възпитавам и дъщеря си – да не се страхува, да е дръзка, макар че е крехка и деликатна. И точно в това е нашата сила – в нашата уязвимост. Точно това искам да се опази в човешките отношение – уважението на достойнството на всяка жена, която е едновременно силна и слаба, смела и боязлива, вярваща и съмняваща се, крехка и непоколебима. За тази привидна противоречивост на женската природа има едно велико стихотворение на Дороти Паркър.* Това искам да бъде осъзнавано и ценено от всеки мъж, който е решил да обикне една жена. Само тогава няма да има агресия, контрол, чувство за притежание и превъзходство. Според мен, това зависи и от възпитанието на един мъж от неговата майка. Надявам се, че не утопично.
Ако можете да свържете женската сила с една своя любима песен, коя би била тя?
Feeling Good на Нина Симон – силата на жената до голяма степен е в умението ѝ да не се отказва, въпреки всичко, и да започва всеки един ден с чувството, че е добре и е способна да побеждава в този живот.
Мирослава Кацарова
Фотограф: Яна Лозева
*On Being a Woman
Why is it, when I am in Rome,
I’d rather be in London?
Why is it, when I am at home,
I’d rather things were undone?
Why is it, when I’m in the street,
I’d rather be in bed?
Why is it, when I’m at your feet,
I’d rather be dead?
Why is it, when I’m at the play,
I’d rather be at church?
Why is it, when I’m far away,
I’m left in the lurch?
Why is it, when I am with you,
I’d rather be alone?
Why is it, when I’m in the blue,
I’d rather be a stone?
Why is it, when I am at rest,
I’d rather be in motion?
Why is it, when I’m at my best,
I’d rather drink a potion?
Why is it, when I am in love,
I’d rather be in hate?
Why is it, when I’m in the grove,
I’d rather be at the gate?
Why is it, when I am at peace,
I’d rather be in strife?
Why is it, when I am in Greece,
I’d rather be in life?
Why is it, when I am awake,
I’d rather be asleep?
Why is it, when I’m at the stake,
I’d rather be in deep?
Why is it, when I am at sea,
I’d rather be on land?
Why is it, when I’m at the tea,
I’d rather be in the sand?
Why is it, when I am in joy,
I’d rather be in grief?
Why is it, when I’m with a boy,
I’d rather be a thief?
Why is it, when I am in health,
I’d rather be in pain?
Why is it, when I’m in the wealth,
I’d rather be in the rain?
Why is it, when I am in light,
I’d rather be in dark?
Why is it, when I’m in the night,
I’d rather be in the park?
Why is it, when I am in truth,
I’d rather be in lie?
Why is it, when I’m in my youth,
I’d rather be to die?
Why is it, when I am in grace,
I’d rather be in sin?
Why is it, when I’m in the race,
I’d rather be to win?
Why is it, when I am in right,
I’d rather be in wrong?
Why is it, when I’m in the fight,
I’d rather be in the song?
Why is it, when I am in hope,
I’d rather be in fear?
Why is it, when I’m at the rope,
I’d rather be in the tear?
Why is it, when I am in faith,
I’d rather be in doubt?
Why is it, when I’m at the wraith,
I’d rather be without?
Why is it, when I am in time,
I’d rather be in space?
Why is it, when I’m in the rhyme,
I’d rather be in the face?
Why is it, when I am in word,
I’d rather be in deed?
Why is it, when I’m with the bird,
I’d rather be in the seed?
Why is it, when I am in mind,
I’d rather be in heart?
Why is it, when I’m with the kind,
I’d rather be apart?
Why is it, when I am in soul,
I’d rather be in flesh?
Why is it, when I’m at the goal,
I’d rather be afresh?
Why is it, when I am in all,
I’d rather be in none?
Why is it, when I’m at the fall,
I’d rather be begun?
