Славка Зидан е терапевт с 10 годишен стаж към спешната линия 112, където се среща с най-трагичната страна на домашното насилие. Славка споделя спомена за “Безсилието на жертвата. Ужаса на децата. Плачът, викът, молбата за помощ, молбата за пощада, звук от счупване и тишина…безсилие, гняв и въпрос: “Защо?”, а после:” Как да променим това?”.”
Със свободна практика от 2014г., Славка Зидан води обучителни семинари и практически занимания, свързани със себепознание и интеграция на личния потенциал, справяне с кризи, психосоматика и други.
В този текст, д-р Зидан умело преплита душевните лутания и терапевтичните решения. Тълкуванията са поднесени с помощта на много примери от бита и митологията, които в крайна сметка стигат до един прост отговор – болката е нашият лечител.
Болката е просто една граница! Всеки растеж е свързан с болка. Всяко преминаване през граница е приемане на болка, последвано от порастване. Ако болката е твой постоянен спътник, най-вероятно упорито отказваш да приемеш нещо важно.
Преди време дъщеря ми ми каза: „Мамо ти си човекът в семейството, който живее най-здравословно и въпреки това, ти си човекът с най-много физическа болка.”
Как да поиска човек да живее здравословно нали? Въпреки моята ежедневна йога практика, аз все пак изпитвам болка понякога. Това, което тя не знае обаче е, че тази болка е белег за достигнат предел. Мога да избера да го премина, да остана на него или да се върна назад.
Всеки дегенеративен процес е връщане назад. Всяка хронична болка е оставане на място. Всяко подобрение е преминаване през граница и порастване. То е разширение – на съзнанието, на физическите и духовни възможности.
Няма нищо по-тежко от отказа да пораснеш, от отказа да се развиеш, защото тогава оставаш в болката. Оставаш на границата, която се страхуваш да преминеш. Оставаш пред вратата на онова, което искаш, но отказваш да приемеш.
Когато едно бебе се ражда, то плаче. Защо ли? То се среща за първи път със светлината и въздуха и трябва да ги приеме. Дали светлината не предизвиква болка в очите му? Дали въздухът не е прекалено остър със своята променлива температура и сухота? Може би. И мозъкът го изключва. Бебето заспива за кратко. Има малка почивка. Но развитието е започнало и връщане назад няма. Това е само почивка, а после се появява нова граница за преодоляване. Онази, свързана със самостоятелността. Тя също е болезнена. Бебето има нужда от гърда. Тази гърда, която ще го закърми с кърма, а може би с карма, защото през майчината кърма то ще приеме и кармата си в този живот. Всяко негово действие малко или много ще зависи от тази първа кърма, от семейството и средата. Да бъде бедно или богато, духовно или материално. Ние не се раждаме равни! И равенството, за което говоря, няма нищо общо с материалните притежания. Нито едно материално притежание не може да ни спаси от опасността да дегенерираме и да останем в болката завинаги. Или поне за период от един човешки живот. За времето на настоящото ни приключение.
Няма по-добро нещо от това да подкрепиш онзи, когото го е заболяло, за да може той да продължи напред!
Има и късметлии. Те имат добри водачи, които им помагат да минават през границите с по-малко страх. Тогава болката е невероятно по-малка, защото оставането на граничния пункт е много по-кратко. Първата истинска болка от падане, спомняш ли си я? Нее, едва ли. А ужаса след срещата с нея? А незнанието дали това е завинаги? Ужаса от неизвестното? Няма как, защото там е имало едни грижовни ръце, които прегръщат. Един глас, който казва: „Няма страшно, ще мине!” И вече е било възможно да продължиш напред! “Няма страшно! Ще мине! Не е завинаги!” Каква магия само!
Няма по-добро нещо от това да подкрепиш онзи, когото го е заболяло, за да може той да продължи напред! Така всъщност ти ще го спасиш от повече болка, защото оставането на едно място е вечно страдание.
Такова страдание има описано само в Ада! Там според Християнството, грешниците се варят в котли и дяволи ги задържат вътре. Дяволът е онова, което задържа на едно място, спира и така оставаме във вечната болка на варенето без край. Символиката е толкова категорична! Християнството не е религия! То е приказка за порастването. Път! Символът е ясен: Премини през болката! Въпреки страха, приеми я! В този момент на преминаване, онова, което ще ти помогне, е любовта. Така ще постигнеш вечен живот. Прераждане. Възкресение. Колко пъти всъщност си възкръсвал? Десетки, може би стотици. Всеки път, когато си приел предизвикателството и си преминал отвъд, ти си бил Христос!
Какво трябва да опозная, да приема, да прегърна, когато усетя болка? Коя е границата в развитието, до която съм достигнал? Коя е любовта, която ще ми помогне да премина и да продължа нататък? Това са въпросите, чиито отговори ще ти помогнат да продължиш напред.
Да, любовта наистина помага, но какво е любов? Сред толкова много смет, в която плуваме, как да разберем истината? Как да я превърнем в сливи?
Просто е! Затвори очи и започни пътуване. Вътрешно, не външно. Не заспивай! Нека съзнанието остане будно, а само тялото да намери покой. Остави сметта да натежи и да падне. Едно след друго наблюдавай как сметта и суетата падат и очистват простора около теб. Сега вече е чисто. В покоя на тялото, будното съзнание може да усети финия бриз на нещо друго. Фино, а не малко! Движението на една много силна, но трудна за усещане среда, в която всички ние се движим. Тя е като водата, в която морските създания плуват, но не всички осъзнават. Усетиш ли я, осъзнаеш ли я, възможности се отварят пред теб. Дали да скачаш и се въртиш във въздуха като делфин, забавляващ се сред вълните или да се гмурнеш надълбоко за храна, това е вече възможност.
Болката е учител! Тя може да бъде благ учител, но може да бъде и много, много строг и настойчив учител, дори жесток учител!
Ние усещаме океана, в който плуваме, но не винаги го осъзнаваме. За да забележим, може да ни е нужен учител, но невинаги. Всеки има потенциал да стигне до целта. Трябва само да спрем да приемаме илюзията, с която сме закърмени, за да не се превърне тя в наша карма. Болката е учител! Тя може да бъде благ учител, но може да бъде и много, много строг и настойчив учител, дори жесток учител!
Живеем в приказка. Тя се нарича „Живот на Земята”. Ти си героят в нея, а всичко останало е там, за да ти помага. Не се бой от пътуването, не се бой от границите, не се бой от болката. Има една много мъдра българска приказка за героя, който пада през девет земи в десета и от там го извежда един орел. Героят трябва да го храни по пътя с храната, която е взел за него, но храната свършва и героя започва да го храни с месо, което реже от дланите и стъпалата си, защото има още път нагоре.
Болката е страшна само, когато след нея няма цел!
Д-р Славка Зидан
Снимка: Johannes Plenio, Pexels
