от Ралица Христова, доброволец в Emprove

Уморих се да чета новини за още жертви на домашно насилие. Уморих се да чета обяви за работа с описание: “Търсим жена с привлекателен външен вид.” Уморих се да попадам на интервюта с жертви на домашно насилие със заглавие: “Жена твърди, че е жертва на системен тормоз и заплахи за убийство от мъжа си.” Твърди? Живея на улица, която е дълга 300 метра и само на нея има няколко жени, живеещи под постоянен физически и психически тормоз. 

Аз също съм израснала в традиционно българско семейство. Семейство, в което е имало тормоз над моята майка. Баща ми винаги е бил най-важният. Трябва да се готви това, което на него му харесва, както на него му харесва. Общите им пари трябва да се харчат по начин, по който той смята за най-добър. Винаги намираше поводи за скандал – 

храната е прекалено солена или безсолна, прекалено гореща или изстинала. Имам ярки спомени от това как той хвърля чинии към стената, а после мама през сълзи събира храната от пода. Майка ни никога не е имала приятелки, не е излизала по женски. А когато излиза да пазарува и плаща сметките, бърза да се прибере, за да е вкъщи преди него. Винаги я е унижавал – и пред мен, и пред сестра ми, и пред негови приятели. Като дете осъзнавах, че случващото се вкъщи не е правилно, чувствах се безсилна. Задавах си много въпроси: “Защо мама плаче, защо е нещастна? Сигурно и ние със сестра ми имаме вина, ядосваме го, а не трябва.”. Винаги сме имали огромен страх от него и понякога се чудя, какъв би бил животът ни днес, ако бяхме израснали в здравословна среда. Токсичните отношения у дома са пречили на мен и моята сестра да се доверим във връзка. Винаги сме поставяли под въпрос доброто държание на партньорите си. “Защо ли се държи така? Прекалено хубаво е, за да е истина! Нещо не е наред!” Просто ни се струваше неестествено. 

Колкото и лошо да звучи, чувствам се много по-добре откакто се изнесох от вкъщи. Но чувството за вина все още ме преследва, знаейки, че майка ми все още се намира в същата среда. Може би се е примирила с този начин на живот, за да можем аз и сестра ми да имаме по-добро бъдеще. Чувствам се виновна, че имам свободата да срещам и опознавам нови хора. Чувствам се виновна, че имам свободата да живея сама и да пътувам. Гузно ми е, че нямам възможността да я заведа някъде, без това да има последици за нея. Мъчно ми е, че нося цялата тази вина в себе си и, че още дълго време ще нося товара на едно българско семейство. 

Това е честа тема на разговор с мои приятелки, които се чувстват по същия начин. Гузни, безсилни и винови. В темите ни на разговор, намирам сходни неща. Майките ни са деца на прехода, които също са израснали в семейства с насилие. Обществото е очаквало от тях да създадат семейства на двайсет годишна възраст, възраст, в която те самите все още са деца. Майка ми е ходила няколко пъти при родителите си с молба да ни приютят, но отговорът им е бил “Ти си си го избрала, ти си имаш дом, тук нямаш работа.”.

И типично по български обричат детето си на страдание, само и само да не се разчуе. Представяме си какъв би бил животът им ако се бяха развели млади, вместо да се примирят, че това е тяхната съдба. Не е съдба, а страх, наслагван с години от партньора, родителите, роднините и цялото общество.

Последното нещо, което чух и ме подтикна да напиша този текст, бе коментарът на мой колега относно протеста “Нито една повече”. Според него съм изключително наивна да мръзна по площадите, нищо няма да променя. Щеше да е прекрасно, ако той и хора като него, отделяха време да дойдат. Да чуят факти за грозната истина в България. Да видят как млади момичета плачат докато слушат казаното. Как подадоха тебешир на момичето, стоящо до мен и тя през сълзи отиде да напише името на жертва, която познава. Как приятелят ѝ я прегръщаше силно и ѝ оказваше подкрепа – подкрепа, от която всички се нуждаем. 

Колко още жени трябва да си отидат? Колко деца трябва да израснат в среда, в която са свидетели на ежедневен тормоз, за да разберем, че имаме огромен проблем. Болно ми е, когато чуя от друга жена, че може би жертвата си го е заслужила. Болно ми е, че в нашето общество не обръщаме внимание на нищо, докато не стане прекалено късно. 

Че държавата се е провалила, провалила се е, отдавна, нека не се проваляме и ние. Вярвам, че в България има жени като мен, които мислят като мен и споделят същите разбирания. Жени, които осъзнават проблемите на нашето нефункциониращо общество. Отказвам да се чувствам виновна и безсилна заради нечии изкривени представи за семейство. Докога ще носим болката на миналите поколения в себе си?

Актуални постове от тази категория

Жадни да помагаме

Жадни да помагаме

„Жадни да помагаме“ – това е мотото, под което изворната вода Pure H2O стартира съвместна кампания с три популярни личности, като им дава възможност сами да изберат каузите, които искат да подкрепят.  Едно от тези популярни лица е Мартен Роберто – музикален продуцент,...

Новогодишни равносметки

Новогодишни равносметки

Новата година е като врата, през която трябва да минем осъзнато. Да оставим в миналото онова, което не ни трябва, но и да вземем онова, което  би ни послужило занапред. И когато сме готови – да я затворим. Ние избираме да запазим в джоба до сърцето си най-доброто от...

Taulia с Emprove Badge: ​​Още една компания, способна да променя

Taulia с Emprove Badge: ​​Още една компания, способна да променя

В Emprove имаме огромно търпение във времето  и вяра в процеса поради една причина – целим се в устойчивост. Независимо дали става въпрос за жените, които подкрепяме, обществените нагласи, които целим да променяме или работата с организациите, които имат способността,...