от Ралица Христова, доброволец в Emprove

Уморих се да чета новини за още жертви на домашно насилие. Уморих се да чета обяви за работа с описание: “Търсим жена с привлекателен външен вид.” Уморих се да попадам на интервюта с жертви на домашно насилие със заглавие: “Жена твърди, че е жертва на системен тормоз и заплахи за убийство от мъжа си.” Твърди? Живея на улица, която е дълга 300 метра и само на нея има няколко жени, живеещи под постоянен физически и психически тормоз. 

Аз също съм израснала в традиционно българско семейство. Семейство, в което е имало тормоз над моята майка. Баща ми винаги е бил най-важният. Трябва да се готви това, което на него му харесва, както на него му харесва. Общите им пари трябва да се харчат по начин, по който той смята за най-добър. Винаги намираше поводи за скандал – 

храната е прекалено солена или безсолна, прекалено гореща или изстинала. Имам ярки спомени от това как той хвърля чинии към стената, а после мама през сълзи събира храната от пода. Майка ни никога не е имала приятелки, не е излизала по женски. А когато излиза да пазарува и плаща сметките, бърза да се прибере, за да е вкъщи преди него. Винаги я е унижавал – и пред мен, и пред сестра ми, и пред негови приятели. Като дете осъзнавах, че случващото се вкъщи не е правилно, чувствах се безсилна. Задавах си много въпроси: “Защо мама плаче, защо е нещастна? Сигурно и ние със сестра ми имаме вина, ядосваме го, а не трябва.”. Винаги сме имали огромен страх от него и понякога се чудя, какъв би бил животът ни днес, ако бяхме израснали в здравословна среда. Токсичните отношения у дома са пречили на мен и моята сестра да се доверим във връзка. Винаги сме поставяли под въпрос доброто държание на партньорите си. “Защо ли се държи така? Прекалено хубаво е, за да е истина! Нещо не е наред!” Просто ни се струваше неестествено. 

Колкото и лошо да звучи, чувствам се много по-добре откакто се изнесох от вкъщи. Но чувството за вина все още ме преследва, знаейки, че майка ми все още се намира в същата среда. Може би се е примирила с този начин на живот, за да можем аз и сестра ми да имаме по-добро бъдеще. Чувствам се виновна, че имам свободата да срещам и опознавам нови хора. Чувствам се виновна, че имам свободата да живея сама и да пътувам. Гузно ми е, че нямам възможността да я заведа някъде, без това да има последици за нея. Мъчно ми е, че нося цялата тази вина в себе си и, че още дълго време ще нося товара на едно българско семейство. 

Това е честа тема на разговор с мои приятелки, които се чувстват по същия начин. Гузни, безсилни и винови. В темите ни на разговор, намирам сходни неща. Майките ни са деца на прехода, които също са израснали в семейства с насилие. Обществото е очаквало от тях да създадат семейства на двайсет годишна възраст, възраст, в която те самите все още са деца. Майка ми е ходила няколко пъти при родителите си с молба да ни приютят, но отговорът им е бил “Ти си си го избрала, ти си имаш дом, тук нямаш работа.”.

И типично по български обричат детето си на страдание, само и само да не се разчуе. Представяме си какъв би бил животът им ако се бяха развели млади, вместо да се примирят, че това е тяхната съдба. Не е съдба, а страх, наслагван с години от партньора, родителите, роднините и цялото общество.

Последното нещо, което чух и ме подтикна да напиша този текст, бе коментарът на мой колега относно протеста “Нито една повече”. Според него съм изключително наивна да мръзна по площадите, нищо няма да променя. Щеше да е прекрасно, ако той и хора като него, отделяха време да дойдат. Да чуят факти за грозната истина в България. Да видят как млади момичета плачат докато слушат казаното. Как подадоха тебешир на момичето, стоящо до мен и тя през сълзи отиде да напише името на жертва, която познава. Как приятелят ѝ я прегръщаше силно и ѝ оказваше подкрепа – подкрепа, от която всички се нуждаем. 

Колко още жени трябва да си отидат? Колко деца трябва да израснат в среда, в която са свидетели на ежедневен тормоз, за да разберем, че имаме огромен проблем. Болно ми е, когато чуя от друга жена, че може би жертвата си го е заслужила. Болно ми е, че в нашето общество не обръщаме внимание на нищо, докато не стане прекалено късно. 

Че държавата се е провалила, провалила се е, отдавна, нека не се проваляме и ние. Вярвам, че в България има жени като мен, които мислят като мен и споделят същите разбирания. Жени, които осъзнават проблемите на нашето нефункциониращо общество. Отказвам да се чувствам виновна и безсилна заради нечии изкривени представи за семейство. Докога ще носим болката на миналите поколения в себе си?

Актуални постове от тази категория

Мъжете на Taulia: чудеса от храброст

Мъжете на Taulia: чудеса от храброст

Нека ви разкажем една история за това как едно малко действие, може да постигне толкова много! Taulia са финтек компания, която помага на организациите да се развиват чрез иновации. Taulia са също част от бизнес семейството на SAP, за които сме разказвали чрез нашата...

Жадни да помагаме

Жадни да помагаме

„Жадни да помагаме“ – това е мотото, под което изворната вода Pure H2O стартира съвместна кампания с три популярни личности, като им дава възможност сами да изберат каузите, които искат да подкрепят.  Едно от тези популярни лица е Мартен Роберто – музикален продуцент,...

Новогодишни равносметки

Новогодишни равносметки

Новата година е като врата, през която трябва да минем осъзнато. Да оставим в миналото онова, което не ни трябва, но и да вземем онова, което  би ни послужило занапред. И когато сме готови – да я затворим. Ние избираме да запазим в джоба до сърцето си най-доброто от...