Време е за приказка. Но не, за да заспите с нея, а за да се пробудите. Написана с перото на новата група на #ЖенитеSurvivors под ръководството на терапевт Славка Зидан.
Имало едно време едно самозабравено царство, студено и мълчаливо с висока, гъста ограда от тръни. Пред него стояли два много кръвожадни песа, които лаели толкова мощно, че всички зовове за помощ не бивали чути. Нито един слънчев лъч не пробивал в това царство, а вечер, заедно с ледения вятър, се появявали сенките на отчаянието и безверието. В това царство имаше прашна и забравена от всички библиотека, в която живееше едно бледо и анемично момиче. Нейната кожа беше прозрачно стъклена и тя често гледаше през прозореца, чакайки някой слънчев лъч да я докосне.
Един ден, един такъв лъч съвсем случайно се вмъкна в средата на прашната библиотека. Момичето си спомни, че много отдавна е било стоплено от такъв слънчев лъч. Приближи се смело и скочи върху него. Тя усети топлината по кожата си и в нея се пробуди споменът за онези слънчеви лъчи, които галеха кожата ѝ в отминалите времена. Тогава нейната кожа беше розова, смехът ѝ беше гръмък и ясен. Тичаше из стаите на замъка и си играеше с двете малки кученца, които тогава бяха нейни весели приятели. По това време кралството беше заобиколено със зелинина. В градината цъфтяха рози, лалета и маргаритки и пеперуди кацаха върху тях. Уличните ресторанти жужаха от хора и масите им бяха отрупани с изобилна храна.
Момичето хвана внимателно крайчето на слънчевия лъч и започна да го изтегля в тънка нишка, от която започна да плете. Колкото повече плетеше, толкова повече топлината навлизаше в тялото ѝ. След като изтъка рокля от лъча, тя засия и нейната светлина се отрази в старото прашно огледало. Това беше единственото здраво огледало в кралството, което всички бяха забравили. Огледа се в него и забеляза, че е цяла. Тя беше толкова красива, че бледата ѝ кожа заблестя като че ли беше посипана със златен прашец. Това я накара да се усмихне широко, очите ѝ да заблестят от радост и да диша с пълни гърди.
Беше забравила да се оглежда в огледало. Не се интересуваше коя е и как изглежда. Не намираше смисъл да се оглежда. Преди време тя имаше едно огледало, което тя сама счупи в изблик на гняв. Тогава се чувстваше безсилна да промени хората към добро. Това много я гневеше и затова счупи огледалото. От този момент тя започна да избледнява и да става все по-прозрачна. Не се грижеше за себе си, не се усмихваше, не излизаше извън замъка и си внуши, че така е по-добре. Затвори се в старата библиотека, прекарвайки времето си в четене и преживяване на света през погледа на другите. Тя самата не искаше да опита от живота навън, до деня в който слънчевият лъч не проникна в средата на библиотеката.
Тогава тя разтвори широко прозорците, усети нежния летен бриз, чу шума на морето и безброй желания нахлуха в главата ѝ. Искаше да усети всички вкусове, аромати и да изпробва дори тези, които леко горчат. Тя вече не се страхуваше от пътя. Бледото момиче вече го нямаше, а там стоеше млада, силна, борбена, уверена и лъчезарна ЖЕНА.
Тя все още вярваше, че може да променя хората към добро, но само тези, които пожелаят.
Тя беше спокойна, защото знаеше, че нейната светлина ще привлече други светлинки, които на свой ред ще привлекат много други и така сенките ще се разпръснат завинаги.
Обърни се към себе си!
Вярвай в себе си,
защото можеш.
Дълбоко в теб е
записано уверението, че
ще се справиш с всичко!ЖенитеSurvivors
Автор: #ЖенитеSurvivors
Изображение: Pexels
