Годината върви към своя край, а с нея и събитията от поредицата ни „Срещи под знака на любовта“. Признаваме си, че чакахме всеки месец с нетърпение именно заради тях. Това усещане, което се ражда, когато сме заедно, когато споделяме и стигаме до общи прозрения, е наистина окриляващо за дейността ни!

В очакване на последната ни среща, която предстои на 17 декември, споделяме хроника от три поредни събития, които ни поведоха през три понякога недоловими знаци на токсичната връзка – контрол, следене и изолиране.

През септември заедно със сноуборд шампионката и коуч Александра Жекова говорихме за контрола, който може да ни спаси, но понякога и да ни смачка. През октомври с моделката и актриса Диляна Попова “разопаковахме” темата за следенето – от „любопитство“ до обсесия. А ден след 25 ноември – Международният ден за борба с насилието, основано на пол, с оперната певица Мила Михова разбрахме по-ясно какво стои зад изолирането – как се промъква като грижа и остава като самота.

Продължи надолу, за да получиш повече детайли и много вдъхновение от есенните ни срещи.

Среща #6: Контрол

На 25 септември посветихме срещата на тема, която в конкретен контекст може да звучи дори похвално: контрола. В професионалния спорт, в кариерата, в ежедневието – „да (се) контролираш“ е синоним на успех. Но какво става, когато този контрол започне да определя свободата ни? Александра Жекова, една от най-ярките фигури в българските зимни спортове, днес коуч и спортен психолог, започна именно оттам:

„Контролът ни е важен – чрез него даваме структура и посока. Той е свързан с дисциплината. Но когато е движен от страх, става нездравословен.“

Тя разказа за годините в сноуборда, където загубата на контрол може да струва живота ти. Онзи стремеж да държи всичко „в ръце“ – тялото, трасето, резултатите – я довежда до психическо и физическо изтощение. В един момент контролът, който трябва да я пази, започва да ѝ отнема нещо ключово: спонтанността, креативността, способността да „пуснеш“ и да влезеш в онзи флоу – състояние, в което съвсем органично правиш най- доброто, на което си способен.

С времето този свръхконтрол се прехвърля и в личния ѝ живот. Структурите над нея – федерации, очаквания, „дълг към страната“ – се превръщат в невидим агресор. След последната Олимпиада, на 30, тя описа себе си така: “Бърнаут, доведен до травми, разрушени отношения, чувство, че „пламъкът е изгаснал“.

Промяната идва в момент на пълно опустошение: “Отне ми 10 години, в които контролът беше насочен навътре. Контрол над моите мисли, намерения, цели, свързване с моята истинска идентичност, същност, себе си. Наложих си цели, възобнових си тренировъчните дневници. Простички цели – 3, 6, месеца, 1 година, 5 години. Към днешна дата всички са преизпълнени. Дори този вижуъл борд, който бях направила в дневника, с мечтите , които искам да постигна, партньора, който искам да привлека в живота си, за да съм щастлива и обичана. Началото на една много голяма промяна.”

Главният терапевт на Emprove Валентина Димитрова обобщи темата от психологична перспектива – контролът е естествена човешка нужда. Той ни дава усещане за сигурност. Проблемът започва, когато “контролът се превърне във функция на страх” – от загуба, от отхвърляне, от хаос. Свръхконтролиращите родители често са и свръхтревожни. Така децата им или:

– копират модела и стават контролиращи възрастни, или
– свикват да нямат граници и лесно позволяват някой друг да управлява живота им.

„Когато нуждата от контрол минава границата, трябва да си зададем въпроса: от какво всъщност ме е страх? Ако не стигнем до това ядро, ще повтаряме модела и в следващите отношения.“

Зорница Русинова, част от общността на Жените Survivors и успешен предприемач, даде на контрола лице. Нейната токсична връзка започва „невинно“ – партньорът гледа над рамото ѝ, докато си пише с приятели. После тайно преглежда телефона ѝ, рови в чатовете, прави копие на ключовете за дома ѝ без да ѝ каже. Постепенно започва да „пресява“ приятелите ѝ, да поставя под въпрос професионалните ѝ контакти, да коментира обувките, червилото, дрехите ѝ.

„В един момент се събуждаш, но не си ти, ти си друг човек, който няма нищо общо с теб, осъзнаваш го, но не можеш да излезеш от тази клетка. Тогава се сриваш истински. Но тогава трябва някой да ти помогне, освен ти сам. Аз започнах да ходя на терапия. Две години ходех на терапия, преди да взема окончателно решение да изляза от тази връзка.”

Цената на живот под такъв контрол, Валентина описа със:
– засилена тревожност, постоянно „нащрек“
– мозък в режим на оцеляване
– физическо изтощение или бърнаут
– трудност да се свържеш с тялото и удоволствието.

В края на срещата Александра Жекова призова гостите на събитието:

“Ако вярвате в себе си върнете контрола над себе си мисли желание и намерения може да постигнете абсолютно всичко. Затова мечтайте разумно.”

А Олга Минева закри с думите: “Разпознайте структурите над вас – толкова ли са важни наистина – за да си върнем контрола над нас. Но не свръхконтрол, а да се сетим, че имаме чувства, нужди, кои нужди са водещи и къде е моят принос, от който изпитвам усещане за растеж, къде е моят флоу.”

Среща #7: Следене

Темата на 28 октомври беше може би най-недвусмислената от арсенала ни със знаци: следенето. Гостува ни Диляна Попова – една от най-разпознаваемите и харесвани личности в публичното пространство. Жена и майка с множество лица и таланти, а също и пример, че една жена може да постигне много повече от това, което обществените очаквания ѝ налагат.

Модератор беше Карин Околие. Опитът ѝ на ТВ водещ и автор на подкаст не беше единствената причина да я поканим да води срещата. Тя е съпричастен слушател и създава усещане за близост. Карин въведе публиката в темата с много логичен въпрос – Когато партньорът „просто се интересува“, „просто иска да знае“ – къде свършва загрижеността и къде започва вмешателството? Какво всъщност стои зад следенето?

„Зад следенето стои страх: че не съм достатъчен, че ще бъда изоставен, че няма да отговоря на очакванията.“ Валентина Димитрова не само го дефинира, но и обърна поглед към детството – там, където се формира „вътрешният наблюдател“. Според нея, ако израснем с критикуващ и контролиращ родител, който постоянно „следи“ и поправя, детето се научава, че няма право да бъде автентично.

Карин попита Валентина можем ли да наречем следенето насилие и кога то се превръща в такова?

“Когато то преминава онези граници, в които вече нямаме усещането за лично пространство. Когато говорим за лично пространство, е важно, в израстването си да имаме усещането, че родителите уважават нашите граници. Когато те не ги уважават, не израстваме с усещането, че имаме изобщо лично пространство. Автономността не е ценна, а заплаха за връзката с другите.”.

Диляна Попова сподели две различни лица на следенето. Първото – публичното: времето след раждането на сина ѝ, когато жълтите медии буквално “дебнат” всеки неин ход. Второто – интимното – с история точно в темата на срещата ни, със следене от страна на бивш нейн партньор. Тя сподели, че е израснала в семейство, в което има уважение към свободата, и това пряко влияе на начина, по който гледа на връзките: „Свободата е едно от основните неща в една връзка. Тя не значи „свободия“, а да усещаш, че човекът насреща не иска да те притежава, а да те разбира.“

Силвия от Жените Survivors ни сподели история, в която следенето във връзката ескалира. В началото всичко изглежда нормално – партньорът слуша внимателно, интересува се, задава въпроси. После идват “дългите разговори, в които всяка нейна реакция се анализира” и тя си тръгва от срещите „смачкана“. Това я кара да прекъсне отношенията, но следват тайно изкарване на ключове от дома ѝ; неочаквани появявания пред входа; следене с автомобил; случайно сядане на масата срещу нея в заведение; заплахи и настройване срещу нея.

Валентина Димитрова предложи един много практичен критерий за това как да различаваме загрижеността от следенето:

„Границата минава през това как човекът отсреща приема отказа. Ако не уважава правото ти да не споделяш всичко, а го обръща в обвинение – „Ако ме обичаш, няма да криеш от мен“, „Ако двама човека се обичат, трябва да си споделят всичко“ – това вече не е грижа, а натиск.“

В края разговорът се насочи към дигиталния свят с въпроса “социалните мрежи не са ли превърнали всички ни в „малки следящи устройства“? Валентина направи важно разграничение и ни остави без съмнение по темата:

„Когато публикуваме нещо, ние сме в контрол – какво, кога и как да покажем. Каним другите в този кадър. Проблемът започва, когато някой нахлува извън това, което сме споделили – проверява кой ни следва, с кого си пишем, следи активността ни без нашето съгласие.“

Среща #8: Изолиране

В осмата ни среща на 26 ноември операта срещна джаза в лицата на сопраното Мила Михова като специален гост и гласът на “Следобедни импровизации” по Jazz FM – Таня Иванова – като модератор.

Таня отвори събитието с напомняне към жените в залата: „Във всяка от нас има скрита сила и Emprove помага тази сила да излезе наяве. Това е един от най-добрите начини за овластяване.“ Темата беше осмият от знаците в кампанията ABUSE IS NOT LOVE – изолирането – като червена лампичка, че партньорът във връзката е потенциален насилник.

„Изолирането често се крие зад маската на грижа, за да се превърне в мощно оръжие за контрол“, каза Таня.

Мила Михова, освен оперна певица, е и инфлуенсър с ясно гражданско присъствие. Често засяга социални теми в своите канали – и невинаги това се приема радушно: „Случвало се е да искат да заглушат гласа ми – най-вече чрез „приятелски“ съвети. Но смятам, че всеки популярен човек трябва да говори високо по проблемни теми, за да предизвиква дискусия и да тласка към решения.“ Тя разказа историята на своя близка приятелка – жена с кариера и богат социален живот, която постепенно „изчезва“ под влиянието на партньора си:

„От жена с кариера и приятели тя беше заличена, занулена. Напълно обезличена от човек, който ѝ продаваше това като любов.“

Мила призна, че в своята професия често вижда жени, които се отказват от развитие, за да живеят „живота на мъжа си“, губейки своята идентичност и независимост.

Валентина Димитрова върна разговора към формирането на този психологически модел:

„Когато имаме прекалено загрижен родител, който вменява, че светът е опасен и че само той знае какво е правилно, детето не просто бива пазено – то бива лишено от правото да взима решения и да има мнение.“

Така:

– изолацията се представя като „сигурност“
– контролиращият възрастен се превръща в „пазител без когото не можем“
– детето свиква да вярва, че без този човек няма да се справи.

По-късно, в партньорствата, този модел се повтаря. Токсичният партньор изолира чрез мнима грижа – „те не те заслужават“, „аз ще се грижа за всичко“, „по-добре да си стоим двамата“.

Любов от Жените Survivors разкри своите преживявания „Той много лесно напипа слабото ми място – лошите отношения с приятелите. Започна да ми натяква, че не ме ценят, че не ме заслужават. Така постепенно ме отдели от целия социален кръг. Аз мислех, че не си струва да общувам с тях, а те – че съм твърде влюбена и съм ги зарязала заради него.“

И въпреки, че в началото на една връзка да се отделите само двамата за кратко е нормално, проблемът идва, когато този етап не отмине. Когато изолирането стане норма – не фаза. Тогава вече говорим за токсична динамика.

Според Валентина изолирането е една от най-тежките форми на емоционално насилие:
– заглушават се вътрешните сетива
– човекът се обезличава
– слива се с партньора
– започва да вярва, че не може да се справи сам
– вътрешният и външният му свят се стесняват до минимум.

Допълнителен капан е финансовата зависимост. Жените, които се отказват от професия или доходи „за да бъдат спокойни и обгрижени“, често дават още един инструмент в ръцете на насилника. Осъзнаването, че си в капана на изолацията, е трудно. Мила Михова сподели, че често опитите на приятели да „отворят очите“ на жертвата се посрещат с агресия и защита на насилника – не само от страх, а и от срам. Затова Валентина предложи нещо различно, но ефективно: 

„Задавайте въпроси. Не бързайте с мнения. Попитайте – добре ли се чувстваш, нормално ли ти изглежда това, не би ли искала малко повече свобода. Дълбоко в себе си всяка жена знае, че нещо не е наред. С нашите въпроси можем да ѝ помогнем да се обърне към себе си.“

И точно като за финал, получихме най-обнадеждваващото откровение от публиката. Една дама сподели, че случайно чула интервю с Emprove, което бил онзи „щрак“ момент за нея. И първата крачка към промяна.

Остава ни само още една среща, на която ще обърнем внимание на последния от знаците в кампанията ABUSE IS NOT LOVE – вменяването на страх или лудост от страна на партньора. То се появява тихо, под формата на уж невинни тълкувания, които постепенно променят посоката на възприятията и размиват границите. Докато чуждата версия за случващото се не започне да звучи по-убедително от собственото ни усещане за себе си.

Не пропускайте, точно преди празниците и за край на една вдъхновяваща за кампанията година – последната ни среща “Под знака на любовта” на 17 декември /сряда/ от 18:30 ч. в хотел Juno (ул. “Денкоглу” 40) на етаж -1.