Стефан Иванов (1986, София) е доктор по философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009), „Навътре“ (2014) и „Без мен“ (2024). Има редица номинации и награди за своята поезия, но вещината му се простира и отвъд лириката. Съавтор е на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално предложение на България за „Оскар“. От 2003 г. е публикувал многобройни материали в множество медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици.
Първата ни среща със Стефан Иванов беше към проекта “Чуй гласа ми” през 2023 г. Тази пролет отново ни свърза изкуството с кауза, но този път се оставихме в неговите ръце. Той създаде серия от творчески работилници, грижливо подготвени за #ЖенитеSurvivors и проекта “ВИЖ МЕ: Силна и свободна“. Поетичните срещи дадоха път на същинското писане, което завърши под менторството на седем изключителни поетеси, припознали каузата на Emprove. Поезията на дамите от вдъхновяващата ни общност, както и творби на поетесите, взели участие в проекта, ще бъдат официално представени на 3 септември в Созопол като част от програмата на фестивала Аполония.
За да разберете какво ни кара да искаме да работим още и още с кристална душа като Стефан – продължете четенето. Накрая ще искате още от него.
Снимка: Яна Лозева
В коя точка от живота на Стефан Иванов имаме късмета да се засечем?
Трудно ми е да кажа. Опитвам се да бъда добър човек, колкото е възможно. Има много работа, много бързане, недостатъчно бавно и спокойно време. Две седмици бяхме със сина ни в Родопите, в Котел, на море и имах възможността да бъда дълго време и с баща ми и това беше много ценно и важно преживяване. Едва към настоящия момент разбирам определени радости в живота. Сега наваксвам със задачите. Но да – намирам се в точката да се опитвам да съм добър човек. Към другите и към себе си. Да бъда приятел и да съм приятел на себе си.
Само изречение беше нужно, за да уловим отношението ви към сина ви и баща ви. А как ще опишете най-важните за вас жени с няколко думи?
Грижа, утеха, красота, доверие, непоклатимост, отговорност, сила и смелост.
Как се е променяло възприятието ви за женската сила във времето?
Отне ми много време да разбера колко силни се налага да бъдат жените заради културата, в която живеем. Най-ценните човешки качества са често срещани при жените и същинска рядкост при мъжете, особено в България. За щастие, това е преди всичко културен проблем и като такъв подлежи на промяна. Това не е достатъчно успокоение, но дава надежда. Промяна е възможна и се случва постепенно, но за липсата ѝ се плаща чудовищна, болезнена и убийствена цена. И за нея трябва да се говори и пише много. Крайно време е да се проумее, че причиняването на каквото и да е страдание не е ценност.
Повлияла ли е на горния отговор срещата ви с Emprove и #ЖенитеSurvivors?
Донякъде да, но, за добро или лошо, съм запознат отблизо с това какво е болка и насилие. Срещите и работата ми с Emprove бяха ценни и важни за мен, защото за пореден път се убедих как в думите, писането и изричането на написаното има сила и как те дават власт на автора, помагат му да има контрол над живота си.
Какво видяхте в поезията на жените в проекта “ВИЖ МЕ: Силна и Свободна”?
Видях страдание и болка, но видях и смелост раните да се превържат и да заздравеят, но преди това да се случи човек е нужно да осъзнае, че го боли и че болката не е естествено и всекидневно състояние. В тази смелост видях красиво достойнство.
Снимка: Павел Червенков
Какви бяха насоките, които според вас отключиха онази поетична вратичка към душите им?
Насоките бяха да се доверят на паметта и опита си, на погледа, езика и интуицията си, на личните си преживявания, а не на патетичните клишета в поезията и литературата, не на готовите отговори и кича, а на търсенето на подходящи теми и въпроси.
Как бихте желали да възпитате сина си в тези най-добри и най-лоши времена?
Бих искал синът ни да е любопитен и търпелив, да изслушва, да не бърза в преценките и действията си. За да видя света от неговата гледна точка, трябва да клекна и да седна на пода, да го наблюдавам без да му се натрапвам, надявам се и той да иска да застава до хората край себе си по този начин, с любов и спокойствие, с желание да попита и да разбере.
Какъв е вашият призив към широката публика в посока превенция на насилието – във всичките му форми и във всички човешки взаимоотношения?
Причиняването на болка няма да освободи никого от собствената му болка. Заради културни, социални, икономически и всякакви други фактори, които предизвикват безсилие и фрустрация, хората прибягват до насилие над най-близките си. Това никога не е решение. В обществото ни има структурни проблеми, които възпроизвеждат модели, наситени с насилие. Те могат да се променят. Проблемите и болката трябва да се назовават като недопустими в една цивилизована страна. Отново и отново. Във всекидневието, на работа, в детската градина, в училището, в университета, в парламента, в съда, в медиите, в телевизиите.
cover-bez-men-168х215.indd
Ако четенето на Стефан Иванов е било удоволствие за вас, може да прочетете още от него в последната му стихосбирка “Без мен”, както и в неговото дигитално пространство на http://siv.sofiascape.com/.
