Не сме очаквали, че един ден ще говорим по нашите теми и там. За границите в отношенията далеч отвъд границите на България. Ние сме пред екраните си в София, от другата страна са млади момичета от Уганда – на хиляди километри, в много различна култура и житейска реалност. И въпреки това се оказва, че някои теми са абсолютно общочовешки.

Това се случи август месец след покана от Khule Charity Foundation и Joyful Hearts of Hope. И ето как срещнахме (отвъд няколко хиляди километра, само на един екран разстояние) група момичета в Уганда за разговор, който нарекохме IMPATIENT for a New Normal.

Още от самото начало за нас беше важно той да не звучи като “лекция” лекция, в която сме дошли да учим някой как трябва да живее. Реалностите и възможностите между двете култури са изключително различни и Олга Минева, която създава EMPROVE преди повече от десет години, и Пламена Петрова – главен инициатор и доброволец, го подчертаха още в началото на срещата.

Но именно в тези различия открихме и онова, което ни свързва, и онова, което си взехме и ние от тази среща. Насилието над жени не е локален проблем. А разговорът за ранната превенция, за моделите, които наследяваме, за страха, търпението, споделянето и собствената ни стойност може да започне навсякъде и по всяко време.

„Нормално“ е „това е, което познавам“. Или?

Върху една основна идея построихме цялата среща: това, което е нормално около нас, не е задължително да се превърне в нашето нормално.

„Понякога „нормално“ означава „това е, което познавам и което съм виждала цял живот“. И промяната може да започне от много простия въпрос: „Трябва ли да остане така?“

Нора Христова, оперативен директор на EMPROVE и част от общността #ЖенитеSurvivors, успя да спечели доверието на момичетата, като разкри и своята лична история. И в България, както в Уганда, насилието над жени дълго време е било тема табу, по която се е говорило изключително трудно, ако изобщо (иска ни се да вярваме, че у нас, това се променя с всеки изминал ден). А определено поведение е било “приемливо” просто защото хората са го виждали през целия си живот. Но това, което само наричаме с думата “нормално”, не означава, че то е здравословно, безопасно или приемливо за нас.

Моделите преди нас. И моделите, които оставяме.

„Много силно се появи и темата за моделите, които наследяваме. Аз разказах за жените преди мен – майка ми, баба ми – и за това как в един момент осъзнах, че синът ми също гледа и учи от нас. И мисълта ми беше: ако искам нещо различно за него, трябва да повярвам, че и аз заслужавам нещо различно.“

За Нора това осъзнаване се превръща в повратна точка. Дълго време тя си казва, че може би нещата ще се променят. Че просто трябва да бъде по-търпелива. Че може да издържи още малко. Докато постепенно желанието за промяна не става по-силно от желанието всичко да остане същото. И точно тук се появи думата, която даде име на срещата ни.

IMPATIENCE 

„Не като нетърпение в негативния смисъл, а като момента, в който вече не си готов просто да чакаш неприемливото някак само да се промени.“

Темата за търпението се появи и в историята на Любов, която освен майка и предприемач, е пример и вдъхновение за сила от общността на Жените Survivors. Тя разказа за страха, вината и самотата и за това как като дете е чувала, че трябва да бъде търпелива и добра с всички.

Това ни подтикна да си зададем въпроса: кога търпението престава да бъде сила и започва да ни задържа в ситуации, които не трябва да приемаме?

Нетърпението за различен живот може да има много лица. Понякога означава да си тръгнеш. Понякога – да поискаш помощ. Понякога – да продължиш образованието си и постепенно да изградиш повече независимост. А понякога започва просто с това да си позволиш да кажеш:

„Това, което ми се случва, не е ОК.“

Понякога е нужен само един човек.

Другият голям акцент в срещата беше споделянето. Валентина Димитрова, главният терапевт на EMPROVE, говори за това защо е толкова важно да кажем на друг човек, когато ни се случва нещо болезнено или плашещо. Когато оставаме сами, страхът и болката стават по-големи. Когато разкажем историята си, създаваме връзка и получаваме още една перспектива към случващото се. Към този разговор включихме и познатата на всички вина. За това колко често човек търси обяснението в себе си, когато е наранен от някого, на когото се е доверил. И разбира се нещо супер важно, което няма да спираме да повтаряме: чуждото насилие не е доказателство, че ти не си достатъчна – отговорността за него принадлежи на човека, който го извършва.

Ето защо оставяме тук още един ценен цитат от Нора

“Не ти трябват двайсет души, понякога промяната започва от един човек, който те чува и ти вярва. Много ми се загнезди и мисълта, че ако първият човек не те чуе или не ти повярва, това не прави твоята истина по-малко истинска.“

И ето, че отново чуваш собствения си глас.

Когато дълго време друг човек ти казва каква си и колко струваш, думите му могат постепенно да се превърнат в твой собствен вътрешен глас. За това също говорихме с момичетата в Уганда – възможно ли е отново да се научиш да цениш себе си, когато дълго време някой ти е казвал обратното?

Отговорът не обещава бърза промяна. Отнема време.

Понякога началото е просто да започнеш да забелязваш как говориш със себе си и да се питаш: „Това наистина ли е нещо, което аз вярвам за себе си, или са думите на някой друг?“. „Твоята стойност не изчезва, защото друг човек не я вижда“, припомни Нора. А Валентина добави още един въпрос, който си струва да продължим да си задаваме: коя съм аз и какво искам?

Срещата започна с думата „нормално“. С нея сякаш трябваше и да завърши. Не защото за-една-лекция-време можем да дадем универсални отговори. И още по-малко защото можехме да кажем на тези прекрасни момичета на хиляди километри от нас как трябва да изглежда животът им. Но трябваше да затвърдим идеята за разпознаването на нередното в отношенията. За правото да го кажеш. На глас. За хората, които могат да бъдат до теб. За образованието и независимостта като възможност да имаш повече избори. За това, че не е необходимо да промениш всичко наведнъж.

И тогава, в самия край, Пламена зададе на момичетата един въпрос:

“Is your story the future you wish for your children?” / “Вашата история ли е бъдещето, което искате за децата си?”

От другата страна на екраните отговорът дойде от цялата група: NO. (Този момент ще го запомним…!)