Вили Тичкова е израснала с изкуство – танци, поезия и мечти да стане балерина. “Суровата реалност на 90–те в България” обаче я кара да емигрира сама в Обединеното Кралство. Там придобива бакалавърска степен по психология и магистърска по творческо писане в Bath. Междувременно намира време да учи хомеопатия и е квалифицирана учителка по съзнателно движение и танци с Open Floor International! “Да танцувам е моят избор за терапия” споделя Вили, с която съдбата ни срещна в една от последните групи на #ЖенитеSurvivors.
Това, в което вярва е, че най-големият показател за нашето здраве е умението да преминаваме през предизвикателствата на живота с осъзнато поведение, което ни носи лекота и свобода да бъдем уверени и в хармония със себе си, да се изразяваме свободно и да преоткриваме себе си. Нейна мисия е да подкрепя с опита и знанията си хора, поели по пътя към здравето.
А в следващия текст Вили ни разкрива своята гледна точка и лична история по една спорна – особено в суровата българска реалност – тема.
Вили Тичкова
Преди 21 години, една млада жена на 22, пристига в Англия като икономически емигрант и бързо осъзнава силата на езика и неговата тясна връзка с културата и нравите на хората. Няколко прости думи като “Моля!”, “Благодаря” и разбира се, най-употребяваната “Извинявайте!”, отварят врати и сърца.
От Фабриката за кормене на риба до университета, английският език беше мой верен спътник в новото битие, което ме заобикаляше. Живеейки половината си живот на английски език, аз станах свидетелка на това, как един език в практическото си взаимодействие с хората, променя културата. Извършваше се един двуяк процес – хората, чрез междуличностните си взаимоотношения, променяха езика, а той в последствие променяше тяхната култура, обличайки я в нови езикови форми и давайки й нови езикови смисли.
Появиха се нови думи като “mansplaning” и “gaslighting”, чрез които да се изразят страданията и последиците от сексизма, и дадоха на жените и смелостта да го направят.
Преди пет месеца, завръщайки се да живея в България, аз предполагах, че тези думи може би са по-неизвестни. Знаех и приемах, че като една посткомунистическа и балканска страна, България е малко по-назад с феминизма като културно и обществено движение. Знаех, че ще водя разговори и/или дебати и ще обяснявам значението на някои от тези думи, бях подготвена.
Бях в няколко ситуации, в които мъже ми обясняваха, как всъщност се чувстват жените когато им се подвиква по улиците. Това, само по себе си, бе една ярка проява на “mansplaning”, -мъж да обясни обикновено на жена, нещо което той предполага, че жената не знае, само защото тя е жена. Направено е със снизхождение или надменност, и често и с некомпетентност.
Терминът “mansplaining” навлезе в употреба след появата на есето на Ребека Солнит “Мъже ми обясняват за неща – Фактите не им попречиха” през 2008. То е прекрасно, написано на един дъх и почти на шега, едновременно тъжно и смешно и пълно с анекдоти. Най-скандалният е този за един мъж, който обяснява на Солнит за книга, чиято авторка е самата тя. Мъжът е толкова обсебен от желанието си да се изкаже за тази книга, която всъщност дори не е чел, а говори за нея, цитирайки рецензия от вестник, че не обръща внимание на нейната приятелка, която три пъти се опитва да го прекъсне, обяснявайки, че жената, която седи срещу него е авторката. Есето придобива глобално значение и известност за кратко време и е четено от хиляди хора.
Подготвена бях да обяснявам подобни термини и с лични истории. Когато една дама в България ме попита как върви моята книга, аз, която съм завършила магистратура по творческо писане и съм в процес на преговори с литературен агент в Англия, бях принудена да замълча пред присъстващия на разговора мъж и то инженер, а не писател, който никога дори не е посещавал Англия и да слушах как невежо и самодоволно той обяснява как стават нещата в Англия.
Дори, когато са не достатъчно запознати по темата, мъжете имат увереността да се изказват за разлика от жените. Изследвания показват, че в речника си жените често употребяват изрази като “може би”, и “предполагам”, които подсказват несигурността им. Те винаги имат подготвени доказателства, защото тяхното мнение, ако е взето на сериозно, почти винаги бива поставено под въпрос. Едно отношение, което рядко се проявява, когато се изказва мъж.
Аз бях подготвена за всичко това, но не бях подготвена, че ще ми се наложи да обяснявам, че сексизмът съществува и той струва човешки животи. Не бях подготвена да споря с привидно здрави психически и умствено мъже, а често и с жени, че в света, а особено в България, има домашно насилие и неравнопоставеност между половете.
И все пак, макар и без категорични доказателства, аз продължавах да вярвам и да твърдя, че тези мъже и жени имаха достатъчна разсъдъчна способност. Тогава защо така силно отричаха, че има сексизъм и неравенство между половете? Този въпрос почти ме побърка.
Замислих се, че това всъщност е един масов, културен “gaslighting”? Гаслайтинг е кратка дума за вид психическо насилие върху личността, което е продължително във времето. Свързано е с незачитане на чувствата, обвинения, че си фантазираш неща, и така постепенно започваш да се съмняваш в себе си и твоето умствено равновесие започва да се разклаща. Терминът тръгва от филма Gaslight, който е заснет по едноименна пиеса.
Историята е за мъж, който тормози психически съпругата си като намалява постоянно газта в лампите из цялата къща, сменя местата на предметите в стаите и след продължително време с цел да я побърка и открадне парите ѝ.
Отричането на сексизма в България е едновременно симптом и проява на патриархалното подтискане и властване над половете. Казвам “половете”, защото макар мъжете да са разположени като по-силни и привилегировани в тази закостеняла система, те самите също са ѝ подвластни и също търпят своите болки и травми от вмененото им задължение да бъдат “Мъжкари”, и робуват на стереотипи като “Истински мъже” “Момче си, я не реви, бе!” и пляс един шамар.
Това не оправдава, а обяснява, защо толкова много хора в България спорят, че сексизмът изобщо съществува. Точно, както във вълшебните приказки, наречем ли едно нещо с име, ние му даваме сила. Заличавайки тези думи от естествения език, чрез които хората влизат в подобен вид взаимодействия, се отнемат силата и осъзнаването на правата на хората и най-вече на жените.
В седмицата преди Международния ден на жената, посетих лекцията на Герила Гърлс в София. Заобиколена от хора които разбират този език, аз осъзнах колко спокойна и сигурна се чувствам с тях. И имах силите и подкрепата да се замисля за тази несправедливост. Борбата срещу насилието над жените е възможна само, ако имаме език и съответни термини, за да се изразим и знания за добри практики в света, за да се преборим с него. Тази борба е нужна за всички нас – мъже и жени и най-вече за нашите малки, подрастващи проекто мъже и жени.
Автор: Вили Тичкова
Изложбата “Изкуството да си непослушна” с части от най-значимите творби на анонимния артистичен колектив Герила Гърлс продължава до 8 юни в Национална галерия “Квадрат 500”. Повече за събитието – тук.
